— Сигурно е бил засрамен. Така ли е, приятелю? — Даг почеса Копърхед по ушите и той изпръхтя доволно. Сви уши, когато Даг затегна юздата, но не направи нито един от обичайните си номера. Очевидно усещаше, че моментът не е подходящ. Даг го яхна и остави болния си крак да виси. Болеше го и пред очите му от време на време избиваха черни петна, туптяха заедно с отеклия му крак. Аркади, макар и изтощен и недоволен, му направи подсилване, преди да тръгне, и измърмори:
— Сумак сигурно вече е на половината път до Лоръл Гап.
— Ще й кажа къде си — отвърна Даг.
Даг спусна куката и Аулет я сграбчи с мръсните си ръчички и увисна като дивеча, който бяха хванали днес, но му беше забавно и се заля от смях.
— Хайде хоп, дребосъче. — Индиго го повдигна и Даг го уви в одеялото и го настани пред себе си, прихванал го през гърдите с лявата ръка. Аулет изписка — нещо средно между възторг и ужас, — когато видя света от толкова високо.
Даг погледна към долината и се обърна към Индиго:
— Копърхед е по-бърз от теб.
— Не ме чакай. — Младежът помогна на Даг да нагласи тоягата си до седлото.
— Ще ме следваш ли, или ще тръгнеш с Кала към лагера на Аркади?
Индиго поклати глава.
— Първо ще проверя при каруците. Там е най-разумно. Ако няма никой, тогава ще те последвам по Северния път. Може да поседна и да почакам. Но на север е най-сигурно да търсим.
Даг кимна и насочи Копърхед на запад с колене.
Напредваха бавно през гората, по лицето му полепваха паяжини, но по залез откриха брод през реката — водата стигаше до корема на коня. Даг прецени, че ще има достатъчно светлина, докато стигне пътя, а след това… всичко зависеше от това, което щеше да намери. Беше много вероятно да открие родителите на Аулет с изтръгната същност, захвърлени мъртви край пътя.
Опита се да си върне надеждата. Имаше възможност злината прилеп да е поробила фермерите, за да ги използва като войници, и да ги е пратила да нападнат патрулните на север, което означаваше, че ги е запазила живи, а не ги е изяла. Оптимизмът му започна да се стопява. „Дано нашите хора да не са се натъкнали на патрулни, преди да е била унищожена злината.“
Въпреки че нямаше да се учуди, ако злината беше срещнала смъртта си точно тогава, защото бе очевидно, че чудовището не е свързано с леговището си. Даг беше попадал в подобни ситуации няколко пъти и му се беше налагало да се бие с поробени фермери. Не беше нужно да си припомня този ужас. Прогони черните мисли. „Не, тук не е било така.“
Излязоха на пътя и Даг насочи Копърхед на север в лек тръс. Конят може и да имаше много недостатъци, но походката му не беше сред тях. Аулет изписка от радост, когато вятърът разроши къдриците му. „Поне един от нас тримата е щастлив.“ Копърхед нямаше нищо против да се пораздвижи и Даг му позволи. През това време отпусна усета си за същност към лагера, откъдето се издигаше пушекът.
„Чудесно!“, каза си, когато усети първата позната фермерска същност. Оставаше още половин миля. Той стисна юздите и подкара Копърхед по-бързо. Бо, Хоторн, Ход. Добре. Сейдж — „Ето, Кала, всичко ще е наред.“ Финч и Аш. Семейство Басуд, много разтревожени, но поне Плъм беше с тях. Много се страхуваше за Плъм, защото макар тя да не можеше да послужи като войник, беше първокласна хапка за злината. Беше почти сигурен, че разпозна същностите на някои от мулетарите, с които се задминаваха седмици наред. Отново отпусна усета си за същност. Тези мътни петна сигурно бяха Уит и Бери, скрити от щитовете. Трябваше да има и трети. Да, още по-мътен.
Даг насочи коня към оранжевата светлина, която блещукаше сред горските сенки. Озова се на просторна поляна край поток, където бяха насядали десетина-петнайсет души — да, и мулетарите бяха там, както и повечето от неговите хора. Финч, стиснал наръч съчки, го видя пръв, пусна ги и се разкрещя:
— Това е Даг! Жив е! И води Аулет!
Последва радостен женски писък.
На Даг едва му остана време да внуши на Копърхед: „Дръж се прилично или ще идеш за храна на вълците“, когато десетина пребледнели, но силно развълнувани хора го наобиколиха. Копърхед спря и наведе глава.
Вайо хукна към детето си. Граус и Плъм подтичваха след нея. Даг повдигна Аулет и го подаде на майка му.
— Даг, Даг, Даг — повтаряше Аулет. — Плънкин, плънкин. Мътните. Взели.
Вайо се смееше, но по лицето й се стичаха сълзи.
— Ама колко си мръсен…
— Също като Даг! — възкликна Граус и на лицето му се изписа неподправено учудване. Даг се ухили. „Да те видя какво ще кажеш за Езерняците сега, Граус!“