Даг огледа насъбралите се, но не забеляза нито Бери, нито Уит, нито Фаун.
— Къде е Фаун?
Всички се умълчаха.
Вайо вдигна очи, смехът изчезна от очите й и останаха единствено сълзите.
— О, Даг, съжалявам.
— Какво?
— Горкичката беше толкова смела и жизнена, а след това изведнъж падна неподвижна. Ако знаехме, че си жив, щяхме да те изчакаме.
— Какви ги говориш?
Бо се промъкна напред, преглътна с усилие и посочи към сечището.
— Злината прилеп я уби тъкмо когато Уит я порази с лъка си. Мулетарите се заеха да погребват техните мъртви, та решихме да я положим при тях. Няма и час оттогава.
— Погребана!? — Сърцето на Даг заблъска. Той докосна брачната връв, загледан в почуда към пресните гробове, и възкликна: — Но тя не е мъртва! Жива е!
22.
Даг стъпи върху купчината пръст и почна да я рови с куката. Нямаше спомен как се е озовал тук. Тоягата му я нямаше.
— Трябва да я извадим! Не може да диша!
— Даг, човече! — Финч го стисна за рамото. Аш го хвана за другото рамо, за да го изправят. Даг се дръпна, без да спира да разравя пръстта.
— Няма смисъл, Даг — обади се Сейдж. — Моля те, откажи се!
Женски глас, гласът на Вайо, раздра тишината:
— Богове, той полудя!
— Не съм полудял! — изсъска вбесен Даг и се дръпна, за да се освободи от ръцете на фермерите. — И не съм преживял битка с глинените навръх планината, нито пък съм се спускал две мили и съм яздил с болен крак десет мили, за да намеря съпругата си погребана!
— Да не би да иска костите й? — обади се непознат глас, вероятно на някой от мулетарите.
— Разправят, че Езерняците изяждали мъртвите си. Било нещо като погребална гощавка. Само че тук няма да позволим подобно нещо.
— Тя му е съпруга. Може би трябва да го оставим.
— Няма да му позволя да изяде брат ми, нито пък да му отмъкне костите!
Даг се опита да се освободи, но го стиснаха още ръце. Бо викна:
— Няма смисъл, Даг! Остави я да почива в мир. Уверявам те, че й отдадохме необходимите почести.
— Тя не е мъртва! Не знам какво става, но не е мъртва! Не е възможно да е мъртва! Не и Искрицата! — Той се завъртя и отблъсна мъжете. „Това са те фермерите.“
— Даг, престани с тази лудост!
— Мътните го взели, помогнете ми! — изрева той отчаяно. Разравянето на пръстта с една ръка не бе сред най-силните му страни. Все някой трябваше да има лопата. Не очакваше тези непознати да разберат, но някои от южняците… Един от мулетарите се приближи. Даг го блъсна и едва не го повали с металната кука. Шестима други мулетари се нахвърлиха върху него и го притиснаха на тревата. Богове! Можеше да им изтръгне същността също като на глинените прилепи… „Мога, и още как.“
Разплака се от отчаяние и сълзите замъглиха всичко пред очите му — и сенките, и огъня, и уплашените лица на мъжете.
— Доведете друг Езерняк! Доведете някой, който притежава поне частица усет за същност! Те ще ви кажат, че съм прав! — Нечие коляно притисна гърдите му и той си помисли за пръстта, която тежеше върху гърдите на Искрицата. Да не би да бяха стъпили върху гроба? — Отсъстващи богове, покрихте ли лицето й? В устата й ще влезе пръст! И в очите… — Нали не й бяха зашили очите! Беше чувал, че на някои места фермерите го правели, когато погребвали мъртвите.
Гласът на Бо трепереше.
— Даг, не сме направили грешка. Тя беше мъртва и студена. Нямаше пулс. Не дишаше, острието на ножа не се изпоти, когато го поднесохме пред устата й.
— Денят беше горещ, разбира се, че ножът няма да се изпоти! Къде е Уит? Къде е Бери? Доведете Уит, той ще разбере!
— Прекалено болен е, за да стане, Даг, а Бери също е зле — прозвуча гласът на Хоторн.
Нещо не беше наред. Какво не беше наред? Даг с огромно усилие се надигна и разблъска мулетарите.
Богове, един от мулетарите тичаше към тях, стиснал лопата. Даг се обнадежди.
— Да, да, помогни ми… — Той протегна ръка към лопатата. Твърде късно разбра защо я носи — едва когато онзи замахна и го прасна по главата. Лицата, пламъците от огъня и клоните над него се завъртяха пред погледа му и се пръснаха на хиляди ярки искри.
Проряза го болка и усети, че му се гади. Болката удряше като чук и в главата, и в глезена му. Провери дробовете. Сърцето. Наложи си да си поеме дълбоко дъх. Понечи да вдигне ръка към главата си, но откри, че е вързан. Опита се да се обърне, но се оказа, че гърбът му е притиснат към ствола на едно дърво, а ръцете му са извити отзад. Не беше останал в безсъзнание дълго, защото сълзите му все още не бяха изсъхнали. Имаше чувството, че по лицето му лазят охлюви.