Размърда китка и усети въжето. Можеше да изтръгне същността му, ако се налагаше — нищо нямаше да му стане, ако изтръгнеше същността на нещо, което става за ядене, нали Искрицата го беше установила. Искрицата! Не! Не че яденето на коноп щеше да му се отрази добре. Той си пое отново дъх и събра мислите си, защото нямаше друг избор. Постара се да запази спокойствие и отпусна усета си за същност. Брачната връв жужеше, макар и едва доловимо. Това поне беше някакво успокоение. Замъглената същност под пръстта все още се усещаше. Каквото и да ставаше, положението не се беше влошило. Все още не.
Финч, Аш, Сейдж и Бо бяха наклякали пред него в полукръг и го наблюдаваха уплашено. Ход стоеше зад Бо. Беше плакал, ако можеше да се съди по следите по бузите му.
Даг преглътна, облиза сухите си устни и изграчи:
— Вече съм по-добре. Можете да ме развържете.
Бо присви очи.
— Аз ще преценя кога да те развържем, Даг.
Трябваше да подходи по-умно. Трябваше да измисли хитър подход още от самото начало, вместо да вдига на крак целия лагер и да се държи като полудял Езерняк. Крясъците — богове, гърлото го болеше — нямаше да помогнат. „Премисли добре“, казваше често Искрицата, защото крясъците не водеха доникъде.
Погледна измъченото лице на Сейдж и се сети за Кала.
— Сейдж, видях Кала и Индиго. Те също са успели да избягат и са намерили Аркади. Индиго отиде при каруците, за да чака някой да се появи там, а Кала е на източния хълм с Аркади и един ранен патрулен, на когото се натъкнахме. Тавия е при тях. Тя също се е спасила от глинените прилепи. Всички сме живи и здрави. Е, аз съм малко куц.
Сейдж буквално се разтопи пред погледа на Даг, също като мъж, който току-що е научил, че няма да погребва младата си булка и брат й. „Ами Искрицата?“ Вътрешният му глас нашепваше да увери събралите се, че е добре, преди да пристъпи към по-решителни действия.
— Моля ви. Единственото ми желание е да видя лицето й още веднъж. За последен път. Прекалено много ли искам? — Даг бе готов да падне на колене, но докато не го развържеха, не можеше да мръдне. Нямаше смисъл да се освободи и да хукне нанякъде. Сега, след като отново мислеше трезво, можеше да измисли поне три начина за бягство, но му трябваше помощ — доброволна помощ. При това веднага. Преглътна отново, за да прикрие отчаянието си. — С Фаун направихме много за всички вас. Знам, че е късно и сте уморени, но… много ви моля. Просто искам да я погледна. За последен път.
Ако наистина беше за последен път, незареденият споделящ нож беше на гърдите му. Преди, когато беше нещастен и отчаян, тази мисъл му беше давала сили. Тази вечер беше различно. „Искам Фаун. Искам нашето бебе, искам, искам… искам живота.“ Години и десетилетия изпълнени с живот. Не искаше прекалено много.
— Богове! — прошепна той.
Опита се да се стегне, за да ги убеди със същността си, поне един от тях, но забеляза колебанието по лицето на Сейдж и зачака секунда, две, три.
— Така ще се успокои — заяви Сейдж.
Даг едва не изкрещя от радост. „Точно така!“ Заговори примирено:
— Не искам нищо повече. Моля ви.
Бо смръщи чело. Финч сви колебливо устни.
Аш, най-едрият от всички, въздъхна тежко.
— Добре, ще копая.
Лопатата беше само една, на мулетаря, който бе халосал Даг по главата. Даде я с нескрито съмнение. Докато тримата южняци се редуваха да копаят, страховете на Даг ставаха все по-големи. Ако ги предупреждаваше да внимават, щеше да ги убеди, че е луд. Ужасът му, че може да направи нещо, което да ги накара да спрат, беше огромен, затова реши да отиде при Уит и Бери. Закуцука толкова мъчително, че Бо се спусна да му помогне.
Семейство Блуфийлд лежаха отпуснати под тънко одеяло. Хоторн беше приклекнал до сестра си и зет си и не криеше колко е нещастен. Отдръпна се, когато Даг приближи. Бери бе зашеметена и немощна, но се опита да се надигне на лакът. Даг коленичи до нея. Едва сега разбираше какво е станало. Същностите на двамата не бяха частично изтръгнати от злината, както беше станало при него. Не точно. Щитовете им се бяха затворили толкова стегнато, когато злината се беше опитала да изтръгне същността им, че искрата на живота се беше отдръпнала дълбоко в тях и се беше свила на топка.
Даг изсумтя от удивление и протегна ръка, за да свали щита на Бери. Тя изхленчи недоволно.
— Всичко е наред. Той си свърши работата. — Не само че я беше свършил, но беше и почти изчерпан. Изтънялата същност щеше да се разпадне всеки момент. Дори сама щеше да престане да действа след няколко часа, а младата жена щеше да остане изтощена, но жива. Той свали ореха, силната връзка се разпадна с нежелание и потече като кленов сироп, а същността на Бери прие обичайната си форма.