Тя си пое дълбоко дъх, надигна се и стисна главата си с ръце.
— Ох.
Опита се да се изправи.
— Даг, нямаш представа каква нощ преживяхме! Уит… — Обърна се уплашено към съпруга си. Той все още беше в безсъзнание.
— Чакай. — Даг се пресегна между тях и отдели няколко секунди, за да провери състоянието и на другия щит. И той беше издържал опита на злината да изтръгне същността на младежа и всеки момент щеше да се разпадне. Уит нямаше да е в най-добро състояние, когато това станеше, а на същността му щяха да се необходими поне два дни, за да се възстанови. „Поне така мисля.“ Даг свали ореха на Уит и усети как връзката с живата му същност се прекъсва.
Уит изпъшка.
— Чувствам се ужасно. Бо, какво съм пил? — Погледна недоумяващо Даг с подпухналите си очи. — Даг! Ти тук ли си? Злината… Фаун… тя оформи споделящия ти нож, сложи му пера…
— Убихме злината, Уит! — прошепна Бери.
— Така ли? А, да, спомням си. Крилете й окапаха, шантава работа… Даг, твоите щитове, изглежда, действат! — Уит опипа цялото си тяло, сякаш се страхуваше дали всичко си е на мястото.
— Да, но трябва да ги усъвършенствам. Сега почивай, патрулен. Свърши си работата.
Уит се ухили доволно.
— Ама успях, а? Иха! Чакай да разкажа на Бар и Ремо.
„И на още много други.“ Двайсет души бяха видели как фермерският патрул на Фаун беше прострелял ужасната злина. Даг си каза, че тази легенда бързо ще се разнесе сред хората. Щеше буквално да полети.
Уит и Бери заразказваха един през друг снощните събития, още от мига, в който били отделени от останалите, та чак до нападението им над злината прилеп. Даг почти не слушаше, тъй като бе насочил усета си за същност към гроба. Ако щитът на Фаун престанеше да действа, преди да я извадят… А той със сигурност щеше да действа до утре сутринта. Отсъстващи богове, а той беше готов да остане при Аркади през нощта! „Не крещи, мълчи.“
Момчетата бяха спрели да копаят и ровеха с ръце. Вадеха нещо малко от пръстта. Даг взе тоягата и се изправи, без да обръща повече внимание на Уит и въпроса на Бери. „Ама къде е Фаун?“
Даг се отпусна на колене пред разровения гроб и вдигна съпругата си в ръце. Лицето на Аш беше помръкнало. Фаун наистина беше студена и вкочанена като труп. Фермерите не го бяха излъгали. Мощният й щит беше притиснал същността й неподозирано дълбоко. Не я бяха увили в нищо и тя все още беше по блуза, обувки и панталони за езда, но поне някой беше покрил лицето й с кърпичка. Около устата и ноздрите кърпичката беше влажна и ги беше предпазила да не се напълнят с пръст. Той дръпна кърпичката. Лицето на Фаун изглеждаше спокойно, устните й бяха почти бели, но не беше придобила лилавия оттенък на труп. Затворените й очи не бяха зашити, по клепачите се очертаваха вените, а миглите хвърляха сенки върху скулите.
Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да свали ореха. Шнурчето се заплете в пълната й с пръст тъмна гъста коса и той спря за момент, за да не я оскубе. Щитът се отдели бавно, също като на Уит и Бери, и той запокити ореха настрани.
Фаун се промени пред очите му. Той наведе глава, целуна я по челото, по скулите, по цялото лице, но не и по устните, тъй като щяха да й трябват, за да си поеме дъх. И тя го пое: веднъж, втори път — и цветът на лицето й започна да се възвръща. Клепките й трепнаха едва забележимо…
От мрака долитаха гласове, далечни, сякаш идваха от другата страна на времето.
„Нещастната!“
„Колко жалко…“
„Добре, че той си отиде пръв.“
„Нямаше да го преживее…“
Тя беше напълно объркана, но се запита защо не я поздравява никой.
Натискът й пречеше да диша, усещаше болка от загубата. Кожата й сякаш всмука въздух, който нахлу в дробовете и корема й. Къде се беше дянал Даг? Имаше нужда от него, веднага. Нещо не беше наред…
Времето течеше в мрак. Часове ли минаваха? Може би години?
Най-сетне долови някакво мърморене, което накъса тишината. Усети се тежка, замаяна и чак сега си даде сметка, че досега не е изпитвала нищо. Готово… почти… въздух!
Отвори очи и видя… Даг. Очите му бяха придобили чаен цвят в посивяващите сенки и трепкащата светлина на огъня, но златните точици блестяха примамливо. Бръчиците отстрани на очите му приличаха на излети от сребро. Не беше бръснат, лицето му беше покрито със синини, измъчено, а черната му коса стърчеше. За пръв път годините му личаха. „Въпреки това за мен е хубав.“
Тя вдигна ръка, за да докосне мокрото му лице. Въпреки че в очите му беше събран много страх, усмивката му беше широка. Тя проследи с пръсти наболата брада, устните, кривите зъби и дори познатия счупен преден. Той целуваше кокалчетата на ръцете й едно по едно. Тя го прегърна през врата, стисна яката и… Ама какво беше направил с памучната риза, която му бе ушила? Това беше истински парцал.