Той отново започна да я целува по челото, скулите, брадичката и накрая устата. Така беше по-добре. Под ключицата усещаше болка, а също и между плешките и на рамото, където се бяха забили ноктите на глинения прилеп, но превръзката на Кала все още държеше и подръпваше кожата, когато се движеше. Въпреки това беше успяла да оформи… те бяха… чакай, чакай…
— Даг? Имаше огромна злина във формата на прилеп… Летеше… Ние я уцелихме! — Тя спря и преглътна. — Уит я уцели, можеш ли да си представиш? А пък твоите щитове действаха! Значи нещастните мишки не са умрели напразно… — Тя вдигна ръка към врата си, за да напипа ореха. — Най-хубавият подарък за рожден ден.
— Точно така, Искрице. — Най-сетне я притисна до себе си, а на нея не й беше приятно, както обикновено, защото върна спомена за някакъв кошмар. Заспала ли беше? Да не би да бе изпаднала в безсъзнание?
— Знаех си, че не е възможно да си мъртъв. Прекалено вбесен беше, за да си позволиш да умреш, а после онези противни глинени прилепи те понесоха отвъд хребета. — Тя се опита да се измъкне от прегръдката му и седна. — Вечер ли е? Беше сутрин, да не би да съм спала през целия ден? Не ми е добре. Да не би да съм припаднала? Защо съм покрита с пръст? Косата ми… — Пръстите й напипаха кални буци и нещо дълго и лепкаво, което тя едва успя да извади от къдриците си. Беше дебел червей. Тя го хвърли на земята. Гадост! — Да не би Уит да ми е завирал червеи в косата, докато съм спала? Ще му дам да разбере… — Тя опипа главата си, обзета от нова паника.
Гласът на Бо бе накъсан и измъчен, така, сякаш отново се беше напил.
— Много се извинявам…
Фаун вдигна поглед към скупчилите се наоколо хора. Бо, Хоторн, Ход, Аш, Финч, Сейдж и някакви непознати. Ама това не бяха ли мулетарите от кервана с чай? Приятни хора, макар и малко грубовати.
Уит си проправи път през тълпата.
— Погребали сте я?! Погребали! Как можахте да направите такава глупост? — Той коленичи, отдръпна я от Даг и я прегърна. Даг ги наблюдаваше с усмивка, но не издържа дълго и отново я привлече към себе си.
— Уит — заговори сърдито Фаун, — ти ли ми завря червея в косата? Човек на твоята възраст не би трябвало да се занимава с подобни глупости!
Един от мулетарите се развика:
— Той я съживи! Тази Езерняк магьосник я вдигна от гроба!
— Изобщо не обръщай внимание — прошепна Даг в косата й. — Не им обръщай никакво внимание. — Нея ли се опитваше да защити от кошмара, или себе си?
Друг мулетар — как се казваше, дали не беше Спрус? — коленичи край тях и протегна разтрепераната си ръка.
— Господине, господин Блуфийлд… господине, ще съживиш ли и брат ми? Той е по-млад от мен, това беше първото му пътешествие и не знам как ще съобщя на мама… моля те!
Даг го зяпна. Лицето му беше безизразно, сякаш някой го беше халосал с лопата. Единствено Фаун усети как трепна, когато позна нападателя си.
— Не, вие не разбирате. Отсъстващи богове. Няма толкова изкусен лечител. Първо, Фаун не беше мъртва. Вие, глупаци, мътните да ви вземат дано, сте я погребали жива! — Ръцете му се разтрепериха. — Не мога да помогна на брат ти. Съжалявам.
Фаун започна да разбира какво е станало. Трябваше да е ужасена, но вместо това избухна също като Уит:
— Погребали сте ме и дори не сте изчакали Даг?
— Бяхме сигурни, че е загинал — опита да се защити Бо.
— По брачната ми връв личи, че не е загинал! Нали ти бяхме казали?
— Някой от Езерняците можеше да познае, но ги нямаше. Никой не се сети да попита онова момиче, май се казваше Нийта, когато мина набързо, защото имало някакъв ранен патрулен в планината.
Даг погледна остро Бо, но той вече се беше обърнал към един от мулетарите, който го дърпаше за ръкава.
— Моля те, господине, той е само на двайсет, мъртъв е, а няма рани. Също като нея… — Мулетарят посочи Фаун с брадичка.
По лицето на Даг преминаха жалост и ужас.
— И приятелят ми Бутджак… — обади се друг мулетар и падна на колене до първия. Фаун и Даг се оказаха заобиколени от сломените мъже. Един от тях се опита да я докосне, но бързо отдръпна ръка, стреснат от страховития поглед на Даг.
— Вие просто не разбирате — повтори Даг. Богове, налагаше се да им обясни.
И колкото и да не му се искаше, Даг започна да обяснява за същността, за злините, за орехите, изпълнили ролята на щитове, и за надеждите си да осигури защита за повече фермери, не само за хората от семейството си. Някои вдигнаха хвърлените орехи и ги оставиха пред него. По настояване на Фаун ги показаха на всички, за да могат мъжете да ги пипнат, макар че не можеха да усетят същността им. Някои проявиха жив интерес, макар да беше ясно, че близките и роднините на загиналите мулетари очакват друг отговор. Бо, Уит и момчетата от Алигаторска шапка потвърдиха, че са били свидетели, и след малко хората започнаха да се разотиват, макар и силно разочаровани. Един-двама наблюдаваха Фаун подозрително, други със страх.