Тя си беше същата, макар и мръсна. Каза си, че заслужава всички да се поклонят и на нея, и на Уит, и на Бери. Когато най-сетне разговорите за чудотворните орехи и съживяването утихнаха, тя заведе Даг да му покаже онова, което беше останало от злината.
Усети как хладната нощ се завърта около нея, когато се изправи и протегна ръка, за да се подпре на Даг, а той хвърли тоягата си, за да я подкрепи. Едва тогава тя забеляза, че Даг куца. Босият му крак се беше подул и бе станал лилав. Ако беше петуния, добре, но за човешка кожа не беше нормално. Двамата заедно се заклатушкаха към разпадналите се крила. Даг строго бе предупредил всички да не докосват отровните остатъци на злината. Никак не му беше приятно, че лагерът е толкова близо до нея, но мракът беше паднал, хората бяха изтощени и нямаше да мръднат от това място до сутринта.
Всички от групата на Сумак си бяха взели леки постели и храна, за да има на какво да разчитат, докато стигнат до Лоръл Гап, и бяха успели да ги опазят дори след нападението на злината. Даг и Сейдж се заеха да съберат конете. Фаун гризеше парченце сух плънкин, за да се успокои стомахът й. Спомни си как се запозна с Даг и как той й обясни, че храната най-добре лекува шока. Усмихна се.
В нейния багаж имаше сапун и макар да беше късно, тя реши, че трябва да се изкъпе. Взеха фенер от един от мулетарите, пресякоха пътя и се отправиха към потока. Беше студено и не се бавиха; наплискаха се с вода, а Фаун насапуниса косата си два пъти и я изплакна. Засуети се около глезена на Даг и новопридобитите му синини и драскотини, а той се погрижи за рамото й. Не можеха да направят нищо с мръсните си дрехи, освен да ги изтупат на един дънер, преди да ги облекат. Щяха да се преоблекат, когато се върнат при каруците. Междувременно… и това беше нещо.
Едва когато се отпуснаха между двете тънки одеяла, постлани на тревата, Фаун започна да си припомня събитията от предишния ден и си помисли, че изходът можеше да е много по-страшен. След това се разплака на рамото на Даг. Той я притискаше до себе си; не смееше да я пусне, откакто… откакто я бе извадил от гроба. Тя чак сега разбра, че е имало опасност да не я изровят. Да стигнат толкова далече, да преживеят толкова много и да я убият в последния момент — не бандити, нито глинени или злини, ами невежи фермери…
— Ш-ш-ш — прошепна той в косата й и тя потрепери.
Преглътна, опита се да спре да подсмърча — да не би да прекаляваше с плача? — и попита:
— Можеш ли да разбереш дали бебето е добре?
Усети как той се съсредоточава и отпуска усета си за същност.
— Така ми се струва — отвърна и очите му заблестяха. — Наистина. В момента не е по-голяма от малкия ти пръст. Ще накарам и Аркади да провери, когато се видим, за всеки случай.
Фаун въздъхна облекчено.
— „Тя“ ли каза? Сигурен ли си?
— Да — отвърна той доволно. Фаун потръпна отново, а той заяви: — Ще се казва Мари.
Каза го нарочно, за да я разсее, и тя му беше благодарна.
— Не трябва ли да ме попиташ и мен? — Сети се за нещо друго. — Какво ще кажеш за Нати?
— Дирла също е хубаво име за едно умно силно момиченце. Или пък Сумак.
— Да не стане грешка, след като Сумак ще е с Аркади. Говоря за по-нататък.
— По-нататък — прошепна той. — Харесва ми как звучи.
— И никакви животински имена, та дори да са умалителни. Понякога се питам къде им е бил умът на нашите. — Очевидно никога не си я бяха представяли като пораснала — нито едно време, нито пък сега. — Ти представяш ли си баба ти да се казва Фаун?1
— Представям си, при това с огромно удоволствие.
Тя се изкиска и го бодна игриво с пръст.
— Да не си посмял да кажеш: „Милото ми сърненце“.
Усети усмивката му до къдриците си. Най-сетне се беше стоплила и престана да трепери. Тънкото одеяло върху тревата й се струваше истински лукс. „Стига Даг да е до мен, всичко ще е наред.“ Едва сега осъзна, че удобството не е в меката постеля, а в чувството за сигурност. Радваше се, че и хората около огъня са в безопасност. Сгуши се в Даг и заспа.