— Според мен „Завръщане“ е добро начало — подхвърли Фаун.
— Добро е, но… това е нещо съвсем дребно, Искрице! Осем души, в това число и ти. За цели шест месеца, посветени на опити.
— Това означава шестнайсет души на година. Сто и шейсет за десет години. След четирийсет години… ъ-ъ-ъ… — Последва колебание, докато Фаун тайно броеше на пръсти, скрити в полата. — Шестстотин или седемстотин.
— Ами ако кризата се разрази догодина, а не след четирийсет години?
— Тогава няма да е по-зле, отколкото ако не беше опитал. Както и да е… — човек би казал, че отчаянието е любимото му състояние, — от тази сметка няма смисъл. Ти разговаря с всичките ми роднини в Уест Блу, с кочияшите от Гласфордж, с Крес, дето я излекува в Пърл Рифъл, и с близките й, с лодкарите, които срещахме. Ами всичко, което постигна в пещерата на бандитите и Крейн! Даг, те ще разказват за всичко това точно толкова дълго, колкото ще нахлупват и глупавите тенджери заради Бар. Имам чувството, че тази река е всъщност село — има си улица, дълга две хиляди мили. Мястото е чудесно, за да разкажеш, каквото трябва. Истината е, че хората тук обичат да клюкарстват. Понякога променят мнението си, без дори да се намесиш.
Даг поклати глава.
— Единствено отсъстващите богове са наясно каква пътека съм прокарал през долината Грейс, защото аз нямам представа. Дали съм запалил огън, или съм съсипал всичко и то е потънало в мрак.
— Изборът ти не е всичко или нищо — сопна се Фаун. — Според мен…
Доловил решителността в гласа й, Даг сведе поглед и сви вежди.
— Според мен се опитваш да носиш двоен товар. Решил си да поемеш целия свят на раменете си. Нищо чудно, че си изтощен. Започни с нещо по-малко.
— По-малко! Колко по-малко? — Даг посочи брега на реката и Фаун реши, че говори за скромната им лодка. Но пък отговорът му беше риторичен, затова не му обърна внимание.
— Ами собствената ти същност. Знам, че е истина, защото сам ми каза, а ти никога не ме лъжеш: първото, на което един създател трябва да обърне внимание, е самият той. Само че никой не е казал, че трябва да го направи сам.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Искрице?
Тя не обърна внимание на остротата в гласа му.
— Слушай сега. Истина е и за готвенето, и за шиенето, и за строенето на лодки, и за правенето на хомоти, и за майсторенето на стрели, затова няма как да не е истина и за същността. Преди да се захванеш с нещо ново, първо трябва да си подготвиш инструментите, да ги почистиш, наточиш и да ги подредиш, за да посегнеш към тях, когато ти потрябват. Основният инструмент при работата с усета за същност е твоята същност. А в твоята, от всичко, което знам по този въпрос, предполагам, че цари пълна какофония. Според мен ти трябва друг създател. Не някое фермерско момиче, независимо колко силно те обича, не две готови да ти помагат с всички сили момчета от патрула, защото и те не са наясно, нищо че горят от желание да те подкрепят. Говоря за хора като Хохари или Дар. — Фаун си пое дъх, обзета от паника, когато разбра, че Даг, за разлика от останалите членове на семейството й, я слуша. Мисълта, че един толкова силен мъж може да промени нещо благодарение на казаното от нея, й се стори страшна. По времето, когато напразно се надяваше някой да я чуе, дори не си беше представяла, че ще дойде ден, когато ще носи някаква отговорност. „Ето, че се случи.“ Тя преглътна. — Та аз… поразпитах. Говорих с всички Езерняци, които срещнах на пазара, и ги разпитах кой е най-добрият лечител в този район. Посочиха различни имена, но най-често говореха за Аркади Уотърбърч. Намирал се в Езерняшкия лагер Ню Мун Кътоф, на по-малко от трийсет мили на север, малко встрани от Северния път. Копърхед ще хвръкне дотам за един ден. — И добави: — Наричат го лечител на същности, каквото и да означава това.
Даг я гледаше учудено.
— Наистина ли? Толкова ли е близо? Ако… — Потри чело с лявата си ръка и се усмихна криво. — О, богове, Искрице! Не е ли по-добре просто… само че няма да се получи. Пак ще стане същото както с Дар и Хохари, не разбираш ли? — Стисна зъби при неприятния спомен. — Веднъж, може би два пъти съм патрулирал там. Езерняците от Юга се отнасят към фермерите по същия начин като онези от Олеана, да не говорим, че си пазят земите още по-ревниво, тъй като лагерите им са в райони, които фермерите обработват. А тъй като в тези райони рядко се появяват злини, фермерите не проявяват към патрулните дори частица от благодарността, която познаваме на север. Въпреки че когато южен патрул попадне на някое от онези изчадия, а това се случва веднъж в живота, човек би казал, че отново избухва Вълчата война, а как само… няма значение. Съмнявам се, че в Ню Мун Кътоф ще ни приемат по-добре, отколкото на езерото Хикори.