— Ще бъде.
— Кажи на Рейз, че през есента ще дойда.
Сумак кимна.
„Рейз ли?“, помисли Даг. Дотук с надеждите на горкия Бар. Но пък момчето беше издръжливо. Ремо отново му се стори нещастен. „Мътните го взели, това момче все няма късмет. Но пък и двамата са още много млади.“
— Ами ти, Ремо? Накъде тръгваш утре? — попита Сумак.
Ремо въздъхна тежко. Повече не погледна Нийта.
— На север.
Никой не проговори до лагера.
На сутринта, след като изтеглиха каруците на Северния път, двама смълчани ездачи се отправиха на юг. Аркади беше дал на Тавия дълъг списък с негови вещи, които да му донесе, когато се върне. Даг нямаше представа какво е казала Сумак на Аркади предишната вечер, но на раздяла той се държа студено с Нийта. Тавия се обърна на няколко пъти, за да помаха, и Рейз всеки път отвръщаше. Нийта беше изпънала гръб и не се обърна нито веднъж.
За радост на Фаун, в Блекуотър Милс имаше хотел, не по-лош от онзи в Гласфордж, макар и по-малък. Най-хубавото беше, че имаше чисто нова баня. Тя с радост бръкна в кесията си, за да плати стаята. Аркади направи същото веднага щом видя банята. Сигурно двамата със Сумак щяха да ползват една стая, за да спестят пари. Фаун нямаше търпение няколко дни да се храни с гозбите, приготвени от друг, и да не й люти от дима на огнището. През четирите дни, откакто пътуваха, кракът на Даг спадна, макар че цветът стана още по-страшен. И на двамата щеше да им се отрази добре да се отпуснат в истинско легло. И да останат сами.
Градът им донесе и тъга, защото тук предстоеше раздялата. Къщите бяха разположени покрай приток на река Грейс, но по-важното беше, че тук Северният път пресичаше стария път към Пърл Рифъл, където беше Езерняшкият сал. Сейдж, Кала и Индиго щяха да поемат на изток по Северния път, останалите тръгваха на север, а по пътя щяха да се отклонят към Клиъркрийк.
Вайо се заинати и заяви, че й е дошло до гуша и няма да направи нито една крачка напред. На Граус нямаше да му е трудно да си намери работа в оживения град, още повече че се беше възстановил напълно след треската. Фаун беше убедена, че животът на семейството тук ще е по-хубав, отколкото на юг. Щяха да продадат каруцата и две от мулетата и да имат пари на първо време. Ухили се, когато чу Граус да казва „нашите Езерняци“, докато разказваше за приключенията им на конярите в хотела.
Плъм щеше да й липсва. Незнайно защо момиченцето не се отделяше от нея. Беше сигурна, че Аулет ще липсва на Даг. Той много се забавляваше с мърлявото си „малко братче“, което беше открил по време на приключението с глинените прилепи. Детето много го обичаше. Фаун подозираше, че Даг е използвал същността си по измамен начин, освен ако не се окажеше, че малкият си пада по куката или по катарами. „Като му родя аз едно-две негови си дечица, ще види той.“ Щеше ли да има нещо против, ако използваше същността си в тяхна полза?
Най-важното, което се случи, когато спряха в Блекуотър Милс, истинско удоволствие, поне според Фаун, беше пристигането на патрул от съседен на Лоръл Гап лагер. Били пратени да помагат на Езерняците от Лоръл, но за съжаление пристигнали след края на битката. Бяха се отклонили на много мили от пътя си, за да настигнат Даг и Аркади и да чуят всичко лично от тях. Останаха учудени, че всъщност Фаун, Уит и Бери са направили и изстреляли споделящата стрела. Капитанът на патрула, както всеки капитан, не разполагаше с достатъчно хора, затова се заинтересува много, когато научи, че е имало фермери, които не са били поробени от злината, още повече че беше сигурен, че фермерите не стават за друго, освен да пазят конете. Даг се опита да изясни, че орехите-щитове все още не са изкусурени, но въпреки това капитанът си тръгна с блеснали очи, като преди това разпита подробно къде ще се установят Даг и Аркади.
По-късно вечерта Фаун се претърколи върху чистите чаршафи и пухения дюшек и се сгуши до Даг. Лампата до леглото хвърляше меки отблясъци в тихата стая. Пролетен дъждец барабанеше по стъклените прозорци, открехнати колкото ветрецът да издува пердетата. Беше истинско удоволствие да са на сушина, докато вън вали. Тя протегна пръсти и докосна извитите вежди на Даг, после ги прокара през косата му.
— Това достатъчно ли е? — прошепна. — Патрулните тази вечер? Май ни изслушаха най-внимателно от всички Езерняци досега. Да не би да се окаже, че това е поредният камък в морето?
Даг се усмихна.
— Светът е огромно море. Пътувахме много, а видяхме една незначителна част. Достатъчно ли? Все още не. Поне е някакво начало обаче. А този път камъните, които хвърлихме, вдигнаха вълни. — Надигна се и целуна ръката й. — Най-хубавото е, че не се налага да ходя от човек на човек и да ги убеждавам да се държат мило едни с други, защото това щеше да е като да хвърлям в морето пясък.