Яздеха покрай ниски дървени огради около тесни пасища, очертани от гористи хълмове.
— Ето го езерото! — въздъхна очарованата Фаун. Видя и кротка крава, няколко кози и пилета. Заобиколиха няколко кестена, излязоха на къса алея покрай нова дървена ограда — и ето че къщата беше пред тях.
Не беше боядисана и изглеждаше така, сякаш цял куп дърводелци са работили по нея години наред. Вместо етажите да бяха спретнато вдигнати, както в Уест Блу, човек оставаше с впечатлението, че някой е запокитил на хълма щайги и по някаква случайност те са се заклещили една за друга. По покрива стърчаха шест комина. Сигурно преди поколения тук бе живяло по-голямо семейство и по всичко личеше, че в бъдеще също ще е така. „Какво прекрасно място да прекараш детството си.“ Колкото и странна да изглеждаше, къщата си имаше хубава веранда с парапет и покрив, много подобна на палубата на лодка.
Хоторн се провикна радостно и препусна напред. Ход се държеше близо до Бо, срамежлив и изпълнен с надежда. Фаун си каза, че писмата на Бери са пристигнали, защото две яки жени изскочиха на верандата, и двете много развълнувани, но не и изненадани, и започнаха да махат енергично с ръце. Хоторн скочи от коня и хукна към стълбите. Едната жена побърза да изтрие ръце в престилката си и го прегърна. Направи жест, за да покаже, че е впечатлена колко е пораснал.
Другата засенчи очи; Бери се ухили и посочи многозначително Уит. „Това е съпругът ми!“
Лелята с престилката се хвана за главата, а след това направи похотлив жест, който накара Уит да се изчерви. Но когато приближиха достатъчно, тя направи фуния с ръце и се провикна:
— Добре дошли у дома!
Фаун погледна Даг, който не криеше, че му е хем забавно, хем е малко предпазлив — типичното поведение на Езерняк, попаднал сред странните фермери. „Добре дошли у дома в къща, която никога не сме виждали!“ Ако тук бе домът, значи в него се пазеха спомени, тук щяха да прекарат и бъдещето. Тя протегна ръка към съпруга си и Даг я стисна лекичко.
— Защо не? — промълви тя.
На светлината на залеза златните му очи блестяха като огън.
— Защо не, Искрице.
Епилог
Някой изтрополи на верандата. На вратата на кухнята се почука и Фаун грабна кърпа, премести гърнето от огъня и забърза да отвори. Дано не беше нов спешен случай. Отвори вратата и хладният влажен въздух нахлу веднага. На прага стоеше Бар в дрехи на патрулен; миришеше на кон и мъгла и беше без бастун. По русата му коса бяха полепнали блестящи капчици влага.
— Здрасти, Фаун!
— Да знаеш само колко се радвам да те видя! Влизай, влизай!
Той се вмъкна в топлата стая и се огледа. Фаун извърна очи към мокрия кафяв пейзаж. Снощи в долината на Грейс беше нахлул по-топъл въздух и мъглата над мръсния сняг се стелеше на валма. Нямаше да се задържи дълго. Пролетта може и да не беше дошла, но зимата със сигурност си отиваше. В двора нямаше други ездачи, никой не приближаваше по пътя, поне оттук не се виждаше. Тя затвори вратата и се обърна към неочаквания гост.
Бар разтърка напуканите си зачервени ръце, пристъпи към огнището и по този начин й напомни за първия път, когато го бе срещнала. Този път, за щастие, не беше нито толкова мокър, нито толкова нещастен. Подуши въздуха и попита:
— Какво готвиш?
— Лекарство.
— Гадост! Мислех, че е вечерята, и се разтревожих.
Фаун се разсмя и посочи разтворената на масата книга.
— Помниш ли празната книга, която Хоторн и Ход ми подариха на деветнайсетия ми рожден ден в Греймаут? В нея записвах рецептите за всички лекарства, които правеха в медицинската шатра на Ню Мун Кътоф, рисувах различни растения и си водех бележки за работата, която билколечителят вършеше със същността. Взех си я, когато тръгнахме на север. Аркади се слиса, когато я извадих. Нямаше представа колко много съм записала.
Бар свали якето си от еленова кожа и го закачи на гърба на стола, за да съхне.
— Да, срещнах Сумак, докато си оставях коня отзад в обора. Стори ми се много весела и наедряла. Носи се като някоя от лодките, дето ги видяхме в морето. — И направи жест, за да покаже издуто платно.
— Заради пухената подплата е. Заших й я за палтото, защото Аркади все се тюхкаше, че прекарвала прекалено много време с конете в студа. Още по-страшна е, когато я видиш без палтото. Скоро и тяхното бебе ще се роди. — Тя се усмихна. — Ако човек не знае какво е преживял, направо няма да повярва как се суети около нея. Хем е тъжно, хем да им се не нарадваш. Струва ми се, че напоследък той цени всичко много повече.