— Хм. Да, така беше. — Бар отново погледна Фаун. — Затова ли се държа така през първия ден, когато се качих на борда?
— Онова, което бях чула, не беше в твоя полза.
Бар се намръщи.
— Да, така си е. Фермерското момиче не се дърпаше дори преди… А после Ремо така се затръшка, че повече не посмях. А и оттогава се случиха толкова много неща, че почти бях забравил, поне до последния патрул. Минавахме през едно селце. На трийсетина мили от Рифъл.
Даг се облегна назад. Фаун беше сериозна и мълчеше. Не искаше да го съди, преди да чуе всичко.
— Беше просто шега, почти де. По онова време. Поне така си мислех.
— Едва ли на нея й е било до смях — обади се Фаун.
— Да, разбрах.
Фаун го изгледа.
— Да не би да се е обесила?
Бар се ококори.
— Да се обеси?! Че фермерките правят ли подобни неща?
— Понякога. Или пък се давят.
— Не е чак толкова зле. По-скоро обратното. След като я видях, разпитах ковача… Омъжила се е. Има и дете.
— Да не би да е от седмачетата с коса като на деветмесечно бебе? — попита Даг. — От време на време попадам на такива.
— Има ги навсякъде — подкрепи го Фаун. „И аз можех да родя същото, но не стана.“
— Видяхме се пред ковачницата. Денят беше студен, но слънчев. Патрулът ми спря, за да оправим няколко паднали подкови. Тя беше донесла инструменти за поправка. Веднага ме позна, но се престори, че ме вижда за пръв път. Все едно бях невидим или поне й се искаше да съм невидим. С нея беше и бебето, момиченце, почти колкото Аулет, русокосо, къдраво, с плетена шапка с дълъг розов пискюл. Непрекъснато си въртеше главата и пискюлът се подмяташе, а тя не спираше да се киска. Даг, тя е моя.
Фаун се намръщи.
— Откъде си сигурен? Възрастта и косата ли ти подсказаха?
— Не, същността й.
Фаун погледна Даг и той кимна.
— Да, Бар веднага ще познае.
— И какво направи? — попита притеснено младата жена.
— Хукнах след нея, разбира се. Настигнах я на първия завой извън селото. Първо рече, че не ме познавала, след това нареди да се махам, защото ме мразела, ако ли не — щяла да пищи. Казах й, че момиченцето е мое, а тя отрече, после се съгласи, че била моя, а малката се разплака от крясъците и майка й най-сетне спря, за да поговорим. — След малко добави: — Кръстила я е Лили.
Бар си пое дъх и продължи, сякаш се страхуваше, че ако замълчи, няма да има сили да доразкаже:
— Каза, че животът й бил хубав, имала си добър съпруг, а аз съм нямал право да я преследвам и да й съсипвам живота.
— Отново — промърмори Фаун.
— Попитах я дали онзи човек си мисли, че момиченцето е негово? Тя отвърна, че било точно така. Предложи ми всичките пари в кесията си, само и само да мълча.
— Ти взе ли ги? — попита мило Фаун.
Бар я погледна вбесено.
— Стига, Фаун — сгълча я Даг.
Фаун въздъхна. Беше прекалено късно да му се кара. Просто нямаше смисъл. Той си беше научил урока по друг начин, възможно най-болезнения.
— Та тя ми каза, че ако искам нещо от нея, нямало да го получа, защото в момента била бременна отново, този път от съпруга си, а аз й казах, че не искам нищо, успокоих я, че е момче и е напълно здраво. Тя се зарадва и се поуспокои. Нареди ми да замина и да не се връщам, защото съм й бил причинил достатъчно мъка за един живот. — Бар примигна. — Не ми се стори много да страда.
— Ти как разбра? — сопна се Фаун. — Не си присъствал на неприятните моменти. Само защото е оцеляла, не означава, че не е страдала дълго.
— Ти какво направи? — прекъсна я Даг.
Бар се намръщи.
— Не знаех какво да направя. Просто си тръгнах, както тя искаше. Но, Даг… това момиченце… тя можеше, трябваше да е моята наследница. В някой друг свят.
— Прекалено късно е за тази работа — отвърна Даг.
— Знам. През целия път към къщи мислих за нея. И за Кала и Индиго. Не знам дали щях да проявя разбиране към този проблем, преди да се запозная с Кала и брат й. Ами ако се окаже, че Лили има усет за същност? Ами когато стане на единайсет или на дванайсет и започнат да се случват странни неща — знаеш как е, когато усетът ти за същност се прояви за пръв път. Няма да има кой да й каже какво се случва. Ами ако съпругът на майка й заподозре нещо и започне да се отнася зле с нея? — Той се поколеба. — Ами ако аз загина, докато съм на патрул? Никой няма да знае, че тя съществува.
— Доколкото разбирам, не си съобщил на родителите си, че си имат внучка. Досега щяха да проявят някакъв интерес.