— Може да ни приемат, може и да не ни приемат, важното е да им дадем да разберат, че сме за кратко. Имам чувството, че единствено твоите роднини смятаха, че съм проблем, с който трябва да живеят.
— Хм — изсумтя Даг.
Фаун преглътна.
— Можеш да отидеш без мен. Поне се виж с него и го попитай. Аз ще остана при Бери и Уит.
— Ти си моята светлина, Искрице. Никъде няма да отида без теб. — Блясъкът в очите му й напомни за отражението на фенера върху ножа на Крейн, когато го притискаше до гърлото й точно преди… преди онова.
— Тогава ще отидем и двамата и аз ще се справя с всичко. Ако положението е същото както на езерото Хикори, а по-зле няма начин да бъде, ще го преживея. — Тя извади ореха от джоба си и го стисна. — Както виждаш, онова, което се опитваш да направиш, не се получава. Ако някой от останалите можеше да ти помогне, досега да го е направил. Време е да пробваш нещо ново. Помисли разумно, Даг! Ако този Аркади не успее да ти помогне, просто ще го зачеркнеш от списъка и продължаваме напред.
Забеляза как лицето му се сгърчи. Съмненията му бяха толкова силни, сякаш го прорязваше болка.
— Не мога да съм щастлив, когато на теб не ти е добре.
— Знаеш, че не можем да тръгнем веднага, защото трябва да почакаме студовете да отминат. Ти спази всичките си обещания, показа ми и реката, и Греймаут, и морето. Сега можеш да ми покажеш Ню Мун за десерт. Ако там не е толкова хубаво, колкото на морето, поне ще видя нещо ново, а това е чудесно. — Тя кимна решително и той се усмихна.
— Щом така мислиш, Искрице, ще пробвам при този човек.
3.
Два дни валя студен дъжд и прикри нежеланието на Даг да тръгне за Ню Мун Кътоф, така че Фаун не настоя, но успя да привлече Бар и Ремо в замисъла си. Следващият ден се оказа ясен и тримата убедиха Даг да потеглят по Северния път ако не рано сутринта, то поне преди обед. Бар и Ремо обясниха, че искали да купят коне на по-добри цени, отколкото на пазара в Удавената махала, където моряците, на които не им се искаше да работят като гребци, си купуваха коне, за да се приберат у дома. Фаун не беше сигурна, че са успели да заблудят Даг, защото той не прикри ироничното си изражение, но поне не каза нищо. Фаун яздеше новата си кобила — кръсти я Сврачка, — обзета от чувство на вина, защото трите торби багаж бяха на гърба на Копърхед, воден от господаря си, а двамата патрулни вървяха пеша.
Или поне се опитваха, защото когато излязоха от Греймаут, пътят се превърна в тресавище. На няколко пъти спираха, за да предложат помощ на затънали в калта фермери, и един напълно отчаян човечец дори прие предложението, въпреки че тримата непознати бяха Езерняци. Накрая им благодари бързо и задъхано през рамо, докато подкарваше впряга. Керваните от коне и магарета се справяха значително по-добре, защото вървяха покрай пътя. Разминаха се с два кервана, поели на юг към речното пристанище, натоварени с памук, чай и други местни стоки. Бар така и не спря да се оплаква от новите си ботуши, които бе купил от някакви фермери в Греймаут.
— Стискат ли ти? — попита Фаун. — Нали каза, че вече си ги поразтъпкал? Или пропускат?
— Не много — отвърна Бар. — Само че я погледни! — Вдигна коляно и й посочи единия ботуш.
Фаун се наведе от седлото.
— На всеки са полепнали поне по пет кила кал! — недоволстваше Бар.
Фаун се обърна към Ремо, който стоеше с ръце на кръста и се хилеше, и видя, че макар и неговите ботуши да са мокри и изцапани, по тях няма полепнала кал.
— Ремо, защо твоите ботуши са чисти?
Ремо вдигна крак и завъртя глезена си.
— Братовчед ми ги измайстори. Същността им е обработена така, че да не задържат кал.
— Горе главата, Бар — обади се Даг. — Ще ти помогна да ги оправиш, когато стигнем в лагера. Не се ли научи как да поддържаш кожата, за да не остарява, докато беше патрулен в Олеана?
— Да, но…
— Обикновено убеждаваше някое момиче да свърши тази работа — отбеляза Ремо и зарея поглед към мокрите поля.
— Да, но същността на тези ботуши изобщо не е била докосвана! Мислех, че се прави, преди да ги ушият.
— Обикновено е така, но ще видя какво мога да направя — обеща Даг. — Безброй пъти съм се оправял с ботуши по време на преходи.
Минаха покрай къща, която, изглежда, беше странноприемница, но им оставаха още два часа, докато падне мрак, затова не спряха и единствено Фаун се обърна назад със съжаление. Когато се смрачи, си намериха място край пътя, за да си направят лагер. Удобствата никак не допаднаха на младата жена, въпреки че напук на влагата момчетата успяха да запалят огън. Тя извади храната, която беше приготвила, и раздаде на всички.