— Невероятно — промълви Аркади. Фаун вече не се страхуваше чак толкова, че лечителят ще ги изхвърли, преди да завършат разказа си: той очевидно нямаше търпение да чуе всичко. „Много му хареса тази част за същностите.“
Даг кимна.
— Злината беше много развита, най-развитата, която бях виждал.
— А ти… колко си виждал?
Даг сви рамене.
— Отдавна престанах да ги броя. Лично аз съм убил с нож двайсет и шест. Броя и гнездата. Както и да е, в Боунмарш, като пълен глупак, се опитах да стабилизирам сърцето на умиращ създател. Оплете и мен. Така разбрах какво става, видях го отвътре. Фаун ще продължи да разказва, защото следващите дни ми се губят.
Фаун реши да разкаже по-кратката версия.
— Заминах за Боунмарш с Хохари, защото Даг бе пратил известие някой да отиде и да му помогне с вплетените заключени същности. Нито един Езерняк не знаеше какво да прави и тогава аз, докато ги наблюдавах и слушах, измислих нещо щуро. А Хохари реши да направи експеримент — така и не разбрах какво точно, но според мен тя имаше подозрения за сливането.
— Наистина имаше — обади се Даг.
— Както и да е, и тя беше всмукана, а Мари, която беше поела отговорност за хората, нареди да не се правят повече експерименти. Същата нощ аз измислих нещо. Ако това оплитане включва част от създателя или злината, както бе в случая, може би остатъците от злината можеха да бъдат изтръгнати със споделящ нож — тя потръпна, като си спомни станалото, — затова забих споделящ нож в крака на Даг. Когато убих злината в Гласфордж, той каза, че няма значение къде ще забия ножа.
Даг се усмихна.
— Мисля, че се получи, защото призрачната ръка на Даг се вдигна, но е по-добре той да разкаже — рече Фаун и млъкна.
Даг се намръщи и се почеса по главата.
— Това беше най-странното ми преживяване. Всички знаем какво е да имаш тяло без усет от времето, когато сме били малки, преди усетът ни за същност да се прояви или да се научим да се заслоняваме. Докато бях оплетен в същността на злината, имах чувството, че това е моята същност, но тя като че ли не беше в моето тяло. Усетих как ножът ме пробожда, нали беше зареден специално за мен и все още бе свързан с кръвта ми. Само че същността на детето на Фаун нямаше абсолютно никаква кръвна връзка със злината, така че резонанс нямаше, не изпитах никакво желание да прекъсна сливането с ножа и да пусна умиращата същност. И значи разкъсах оплитането и добавих сила от призрачната си ръка. Все едно развалях нож, всичко бе преобърнато. Усетих болезнено разкъсване в призрачната ръка, но същността на злината бе убита и пробождането успешно изчисти отровните разсейки. Жертвата на Фаун — с допълнителното подсилване на същността, което направих, — ни спаси и десетимата от оплитането. — Той погледна Аркади, който продължаваше да седи и да мълчи, и добави виновно: — Просветна ми какво трябва да направя и го направих, но по-скоро го видях, а мислих по-късно.
Ремо се намеси, без да крие раздразнението си:
— Даг, никога не си споменавал за това! Разказа ми единствено за Грийнспринг!
— Според мен разказът за Грийнспринг беше по-важен.
При спомена за Грийнспринг Фаун потръпна и Даг протегна ръка през масата и стисна рамото й, сякаш се опитваше да успокои млад патрулен.
— Какво е Грийнспринг? — попита Аркади.
Даг въздъхна.
— Когато се възстанових достатъчно, за да мога да яздя, си тръгнахме и минахме през поразеното фермерско селце, под което се бе пръкнала злината. Оказа се, че някои от фермерите са се върнали и организират масово погребение на неуспелите да избягат. Имаше поне петстотин мъртви, половината село. Така злината бе успяла да порасне и заякне толкова бързо.
Погледна Фаун и тя продължи:
— Бяха спуснали в гробовете възрастните, повечето жени и старци, и започваха да погребват децата. — Пое си дълбоко дъх, погледна Аркади и се осмели да каже: — Казаха ми, че лагер Ню Мун наскоро е изгубил един младеж. А там имаше — колко деца бяха подготвени за погребение в онзи ров, Даг? — Спомни си вкочанените бели лица, които сякаш нямаха чет.
— Сто шейсет и две — отвърна безизразно Даг.
— Не се бяха разложили, понеже същността им бе изтръгната — обясни Фаун и преглътна. — Бяха като ледени. — Не че това бе някаква утеха.
В този момент Аркади май се бе заслонил, защото лицето му остана напълно безизразно.