— След това дълго мислих — продължи Даг. — Как хората от Грийнспринг бяха допуснали подобно нещо да се случи и какво може да се направи, за не се случи отново. Проблемът засяга цяла Олеана. На юг няма почти никакви злини, а пък на север почти няма фермери. Къде има и злини, и фермери… — Той махна отчаяно с ръката с куката. — Беше очевидно, че трябва да се направи нещо, но също така беше очевидно, че никой няма да направи нищо. А времето тече. Не можех да чакам някой по-умен от мен да намери изход. Затова изоставих роднините и лагера си и напуснах патрула. Всички си мислеха, че е заради Фаун, и това е истина, но Фаун бе тази, която ме заведе до Грийнспринг. Друг е въпросът, че стана случайно.
— Разбирам — въздъхна Аркади.
Погледна към вратата и по лицето му пробяга раздразнение. В същия миг някой почука. Аркади стана, надникна навън и заговори с някаква жена на средна възраст. Беше проточила врат да види кой е вътре, но така и не влезе. Аркади се върна с покрита кошница и я сложи на масата.
— Обядът ще ни дойде добре.
Фаун, Ремо и Бар наскачаха, за да му помогнат да сложи прибори и чинии; Даг остана да седи. Всички бяха доволни, че напрежението се разсея, и най-вече Аркади. В кошницата имаше голямо гърне с похлупак, пълно с гъста яхния, два вида хляб, увит в кърпи, и за удивление на Фаун — два плънкина, наполовина колкото главата й и с кафяви черупки. Когато ги разрязаха, се оказа, че плодът е по-наситено червен и по-сладък, отколкото на езерото Хикори.
— Защо нямате от този сорт на север, Даг? — попита тя с пълна уста.
— Защото тук сезонът е по-дълъг — отвърна той, също с пълна уста. Очевидно Езерняците от Севера много харесаха плънкините. Аркади обясни, че ги отглеждат в плитчините на езерото.
Докато се хранеха, лечителят не задаваше въпроси — или мислеше, или като лечител знаеше, че не бива да пречи на храносмилането. Даг също мълчеше. Момчетата, каза си Фаун, щяха да изръмжат, ако някой ги бутне с пръст. „Едва ли Аркади щеше да ни нахрани така хубаво, ако не смяташе да ни остави.“ Може би мислеше, че и необузданите патрулни, също като диви животни, могат да бъдат укротени с добра храна.
Когато се заситиха, Фаун попита Аркади:
— Кой донесе храната? На кого трябва да благодарим?
Лечителят се изненада от въпроса.
— Съседките се редуват коя да ми сготви за обед и вечеря. Аз сам си приготвям закуската. Обикновено пия чай.
— Да не си болен? — попита тя срамежливо.
Той изви вежди.
— Не съм.
Стана, за да направи нов чай, а Фаун и Ремо прибраха всичко в кошницата и я оставиха пред вратата, както им нареди. Аркади отново си изми ръцете, седна и се намръщи срещу Даг. Даг също се намръщи.
— Съпругата ти — започна Аркади — май не е омаяна.
— И никога не е била — отвърна Даг.
— Не си ли й правил подсилване?
— Доста пъти се е случвало — призна Даг, — но тя така и не остана омаяна. Това се оказа половината ключ към разгадаването на омайването. Ход беше другата половина.
Аркади даде знак на госта да продължи. Май този разказ нямаше да е толкова напрегнат, колкото спомените за Грийнспринг.
— Знаеш, че омайването е нещо непостоянно — започна Даг.
— За съжаление знам — намръщи се Аркади. — Също като повечето млади и глупави лечители, едно време се опитах да церя фермери. Резултатите бяха трагични. Научих си урока.
На Фаун й се искаше да чуе повече, но Аркади даде знак на Даг да продължи.
Съпругът й въздъхна, сякаш се стягаше за изповед.
— Ход помагаше на един каруцар от Гласфордж, с когото се бяхме разбрали да пътуваме до Пърл Рифъл. Конят ми го ритна в коляното и се почувствах виновен. Припомних си какво бях направил със стъклената купа и се опитах да го излекувам. Успях и капачката му се намести добре. Само че той остана омаян до ушите. Разбрахме го, когато ни последва на товарната лодка. Фаун настоя да го вземем, за да разбера какво се объркало, и подчерта, че ако го оставим, никога няма да си изясня къде греша. Оказа се права. С Фаун, Ход и Ремо седнахме в кръг и обменяхме същност, докато не стана ясно откъде идва проблемът. Едва ли човек, който не разполага с омаян и неомаян фермер, за да ги сравнява, би забелязал какво става.
— Дори аз видях — намеси се Ремо, — след като Даг ми показа. Въпреки че не успявам да се справя с отомайването.
Аркади го погледна с любопитство и попита:
— И какво видя?
— Не му казвайте, Даг — спря го Фаун. — Покажете му. — Почувства се неловко, задето се предложи за опитно зайче, но ако можеше да се съди по изражението му, Аркади имаше непоклатимо мнение по този въпрос.