— Не е ясно дали е точно затова — продължи Нийта. — Той открай време е като създателите на ножове. Може пък един нов чирак да му се отрази добре. — Усмихна се на Ремо. — Приятелят ти може да попита. Няма да е зле да го предупредиш, че старият Аркади хич не е лесен.
— Сериозно? — Ремо погледна Фаун. — Ще стане интересно.
Фаун реши, че двете момичета от Ню Мун мислят, че Даг е млад патрулен като Ремо. Нямаше смисъл да им обяснява сложното положение на съпруга си. „Не го изгониха. Не точно…“
Мъжът от Ню Мун преброи монетите на фермера, прибра ги в кесията си, плесна приятелски коня по задницата, докато човекът го отвеждаше, и се върна при жените. Фаун се сети, че досега кошницата й трябваше да е пълна с продукти и да я е дала на Ремо да я носи, и каза:
— Благодаря ви. Ще предам наученото.
Двете жени кимнаха. По-ниската не скри учудването си, а по-високата, русата, се намръщи, но бързо насочиха вниманието си към друг потенциален купувач, който се спря да огледа конете.
— Бар щеше така да ги омае, че да забравят на кой свят се намират — въздъхна Ремо със съжаление.
Фаун се усмихна.
— Само толкова ли? А пък аз си мислех, че Бар е къде-къде по-амбициозен. — „Не че ще му го кажа, разбира се.“
Ремо се изчерви отново, но възрази:
— Те са патрулни. Щяха да го вкарат в правия път. — Намръщи се, замисли се и добави: — Стига да искат.
Фаун поклати глава и се усмихна.
— Хайде, Ремо, поразвесели се. Трябва да се приготвим за венчавката. — Многоцветието на една от сергиите привлече погледа й и тя спря, за да се спазари за цената на сушените сливи и яркооранжевите портокали, подредени върху легло от слама. Допреди два дни не познаваше тези удивителни южни плодове. Купи и един буркан меласа, сладка като кленовия сироп, който Блуфийлдови приготвяха всяка пролет във фермата, само ароматът й беше по-наситен. Щеше много да върви с бисквити, помисли си Фаун, или може би с последната бъчва ябълки, които бяха издържали през цялото им пътуване от Олеана.
— Кажи — рече замислено Ремо, докато отиваха към съседната сергия, за да купят други продукти, — след като Даг толкова много иска да се свърже с някой лечител, защо сам не поразпита?
Фаун прехапа устни.
— Той ли го каза?
— Да, един-два пъти.
— И преди е споменавал. Само че Даг е човек на действието, не обича много да приказва. Така че, ако приказва, а не прави нищо… май нещо не е наред.
— Какво?
Тя забави крачка.
— Мисля, че е уплашен.
— Даг? Да не се шегуваш?
— Не физически. Иначе. Не мога да намеря подходящите думи, но го усещам. Страхува се, че няма да намери отговорите, които иска. — „Или по-скоро се страхува, че ще получи отговорите, които не иска.“
— Хм — изсумтя със съмнение Ремо.
Докато се спускаха към брега, където бе закотвена „Завръщане“, мислите на Фаун се насочиха към ужасяващия разказ за загиналия чирак. Даг можеше да е негово място. Младеж, изпаднал в беда, отчаяна битка за оцеляване… та той спокойно можеше да преплете собствената си същност с тази на умиращия и да не успее да се измъкне. При него дори не ставаше дума за кураж, по-скоро се превръщаше в навик.
Когато за пръв път й спомена, че има намерение да изостави живота на патрулен, за да стане лечител на фермерите, на Фаун идеята й допадна. Тази работа й се стори по-безопасна, нямаше да му се налага да я оставя, можеше да я върши сам, без помощта на други Езерняци. Още по-хубаво беше, че нямаше да й се налага да се бори, за да я харесат в лагера. А ето че се оказваше, че не е точно така.
„Много съм объркан“, беше признал Даг. Ами ако не бяха единствено мислите? Ами ако това чувство бе продиктувано от същността му? Нищо чудно — Фаун знаеше колко много и за какво я използва напоследък. Чудеса и ужаси. Може би наистина се нуждаеше от друг лечител, който да оправи нещата.
„Лечител на същности“, повтори Фаун наум. Подобен лечител според нея криеше тайнствени, но и обещаващи качества. Тя вирна брадичка и стъпи на трапа.
Пътищата от крайречните квартали на Греймаут към жилищните райони на хълма се виеха до безкрай край скалите, но за бързащите имаше и стъпала, които те оставяха без дъх. Бяха дървени, от греди от стари лодки, и достатъчно широки, че на места да минават по четирима души едновременно.
Даг се обърна и погледна за миг ширналата се в ниското лъскава река. Пое дълбоко хладния зимен въздух и се замисли за хората, от които беше станал неразривно цяло, които бяха неговото… семейство. Родът Блуфийлд. А и през трудното им пътуване броят на спътниците им набъбваше и Даг с удивление си даде сметка, че са станали доста. И че освен това са станали близки.