— Фаун, трябва да ми помогнеш — каза Даг.
Тя кимна, хвана с два пръста две малки отчупени парченца, остави ги пред Даг, взе чашата и дръжката и ги вдигна пред очите му.
— Също като купата, нали? — Трапчинката й намигна, сякаш му казваше: „Ще се справиш“.
— Да. — Даг погледна предизвикателно Аркади, но лечителят мълчеше. „Повърхности, така ли?“ Даг затвори очи и протегна ръката си с куката, за да докосне същността на дръжката и чашата. Печената глина имаше по-груб глас в сравнение с острото жужене на стъклената купа — приличаше на тихо ръмжене. Тъй като бе счупена само преди секунди, вибрациите все още се усещаха, въпреки че глината бе много по-инертна от прекъснатите кръвоносни съдове, които му се бе случвало да оправя. Задачата нямаше да е от най-трудните. Двете парченца се вдигнаха във въздуха и затърсиха местата си. Залепи се първо едното, а след миг и второто. Спойката ставаше все по-фина и…
— Браво — прозвуча гласът на Аркади. — Спри.
Даг си пое въздух и отвори очи.
Фаун пусна дръжката и тя остана на мястото си. Младата жена внимателно остави чашата на масата. Спойката държеше.
— Топла е — отбеляза Фаун. — Но не чак колкото купата, Даг. Купата не можеше да я докоснеш дори след като спря да излъчва онова сияние. — Тя се вгледа по-внимателно. — Виждам пукнатина. — Двете парченца също си бяха на мястото и личаха само когато човек се вгледа.
— Как се чувстваш? — обърна се Аркади към Даг. Гласът и погледът му бяха съвсем спокойни.
— Не ми е… зле — отвърна изненадано Даг. — Усещам, че нещо ми е отнето, но не се чувствам нито замаян, нито пък ми е студено. А и обядът ми си е все още където му е мястото. — Този път ги нямаше нито опияняващия възторг, нито последвалата слабост, както беше след стъклената купа, коляното на Ход и главата на Чикори; бе обхванат от… интерес и лекота. Но пък го нямаше познатото вълнение. „Не мога да не призная обаче, че и изтощението го няма.“
Аркади се надигна, взе един смачкан лист, седна, скъса го на две и побутна парчетата към Даг.
— Пробвай пак. Но не влагай чак толкова усилие.
Даг кимна и долепи краищата. Фаун — все още стискаше чашата й се ококори. Очакваше листът отново да се подпали, така че плъзна ръка и взе мократа кърпа, с която бе избърсала масата, но след това се насили да я остави в скута си.
Този път Даг действаше по-бавно и задържа призрачната ръка така, че очертанието й едва да се забелязва. Не бързаше, докосваше нежно скъсаното място и отваряше очи за секунда, за да е сигурен, че не са лумнали пламъци. Накрая огледа здравия лист. Беше си както преди.
— Странно — изхъмка той. — В известен смисъл тази работа е по-трудна, отколкото коляното на Ход. Тялото сякаш ти помага и се опитва да се изцери, докато неодушевените предмети не го правят.
— Вече си го научил, виждам — каза Аркади. — Направи го още веднъж. Още по-внимателно.
Този път Даг сам скъса листа, приглади го с длан, нагласи крайчетата едно до друго и ги свърза. Подаде го на Аркади.
— Добре — каза лечителят. — Отчасти същата техника се използва, за да се възстанови целостта на кожата. Най-добре е обаче да запазиш метода за тъкани, които не можеш да зашиеш с игла.
— В моя случай — всички — отбеляза тихо Даг.
— А, да. — Лечителят се намръщи, боднат от чувство за вина. — Извинявай. Без да искам. Ще се постарая да съм по-тактичен.
— Свикнал съм.
Аркади притеснил ли се беше?
— Това повдига въпроса — продължи лечителят — дали някога си опитвал да повикаш проекцията на дясната си ръка.
Даг поклати глава.
— Сама се появи отляво. Отначало помислих… а бе и аз не знам какво точно си помислих.
— Според мен не беше по-странно от останалите неща, които правиш — обади се Фаун.
— Да, ти първа се сети, че е нещо, което би трябвало да имам, но се е появило със закъснение. — Той се усмихна. — Май позна.
— Пробвай сега с дясната ръка — настоя Аркади.
Даг опита, но не се получи. Както обикновено, усетът му за същност от дясната страна си оставаше свързан с плътта, от която произлизаше.
— А Даг спомена ли — обади се Фаун, — че когато призрачната му ръка се появи за пръв път, дясната беше ранена? Цялата беше бинтована, стегната в шина. Трябваше непрекъснато да му напомням да внимава.
— Виж ти. — Аркади бе по-скоро заинтригуван, отколкото учуден. — Интересно. — Погледна за пореден път куката и сви вежди. — И как успяваше да се справяш?