— Същността му издава, че е по-скоро под стрес, едва ли лъже — каза Даг. — Но дори да иска подкуп, няма да позволя братът на съпругата ми да го плати. Не и с такова изнудване.
С опит за незаконен подкуп можеха да се справят лесно. Просто щяха да излязат и да почнат да питат всички срещнати. Истината щеше да излезе наяве и тогава писарят щеше да загази. Даг обаче предположи, че той не е чак толкова глупав. Не беше това. Реши, че писарят просто се инати, като се позовава на правилата, та по този начин да демонстрира презрението си към бедняците от Удавената махала. Ако продължаваха да спорят с него, просто щеше да вирне нос, да отпрати Уит и Бери, без да ги ожени, и да остане убеден, че хората по реката нямат морал. Негодуванието на Даг растеше.
Церемонията и подписите на хартия може и да му изглеждаха напълно безсмислени, но означаваха много за Уит и Бери — и двамата далече от домовете си, — още повече че те за пръв път попадаха в големия свят и имаха желание да постъпят правилно. Мътните го взели, щастливият ден, за който Фаун и Бери бяха положили толкова усилия, не биваше да помръкне, не и ако зависеше от Даг. „А аз мога да помогна.“
Съвсем безшумно, както бе застанал зад писаря, той протегна лявата си ръка и с проекцията на призрачните си пръсти оформи подсилване за убеждение. Щяха да го усетят единствено Бар и Ремо. И наистина, Ремо изви вежди, а Бар зяпна и изрече само с устни: „Как смееш…“
Даг не беше настоятелен — просто внуши на човека общо чувство. „Ти харесваш тези трудолюбиви хора. Желаеш им доброто. Иска ти се да им помогнеш. Не носиш отговорност за онзи парцел гора в Клиъркрийк. Нека и мързеливият писар в Клиъркрийк свърши малко работа. Тези младежи ще отпътуват по реката и няма да ги видиш никога повече. Не се занимавай с тях. Много симпатична двойка.“ Насочи убеждението с призрачните си пръсти към главата на писаря. За награда Бейкърбън щеше да има главоболие през следващите няколко дни…
Тъй като нямаше как, Даг пое част от същността на писаря, за да не го остави напълно омаян.
Служителят потри чело и се намръщи.
— Веднага ли поемате нагоре по реката?
— Съвсем скоро — отвърна Бери.
— Не е редно, но мога да не вписвам онова, което ми казахте за собствеността… — Той се поколеба, разкъсван от вътрешна борба. — Ще вмъкна бележка, че писарят от Клиъркрийк трябва да добави информацията. Това е негова работа.
— Така си е — избуча Даг и изпрати вълна на одобрение. Тъй като не притежаваше усет за същност, Бейкърбън нямаше да разбере откъде се е появило приятното чувство. Фаун погледна преценяващо писаря, след това Бар, Ремо и Даг и стисна устни.
Човекът отново потри чело, след това погледна Уит и Бери по-ведро.
— Струвате ми се приятни млади хора. Чувствам се длъжен да ви дам добър старт…
След това стана почти както при Даг и Фаун в Уест Блу. Писарят беше подготвил стандартните клетви и ги изслуша търпеливо. Учуди се, като разбра, че и двамата могат да четат и дори да пишат, когато се наведоха, за да се подпишат и в двете книги. Подписа се и писарят, сложи печат и свидетелите се наредиха, за да впишат и своите имена.
Бейкърбън остана изненадан, когато забеляза, че нито един не е сложил кръстче наместо името си. Бо пишеше грозно, но четливо, също като Ход, който се беше упражнявал заедно с Хоторн. Фаун прехапа език и записа чистичко и прегледно името си. Поколеба се за заниманието си, но погледна написаното от Уит и сложи „готвачка на лодка“.
След това вдигна смутено глава.
— Даг, къде живеем?
— Ами… просто запиши Олеана. Засега.
— Така ли? — Тя го погледна странно и дори усетът му за същност не му подсказа какво мисли.
Дойде редът на Даг и той също се зачуди над мястото, оставено за занимание. Дали да запише патрулен? Вече не беше. Лечител може би, създател на ножове? Не бе сигурен. Скитник? Магьосник? Не знаеше. Обзет от отчаяние, той също вписа „лодкар“. Не беше лъжа, но нямаше да е истина още дълго.
Ремо добави към името си „Лагер Пърл Рифъл, Олеана“ и „патрулен“, а накрая и също като останалите, „лодкар“.
Бар вписа абсолютно същото. Бери и Уит изчакаха и Хоторн да се подпише в семейната книга на Блуфийлд и Клиъркрийк. Младоженецът беше приготвил кърпа, ако някой накапе с мастило или размаже буквите, но не се наложи да я използва. Ето че всичко беше готово. Най-сетне младоженците въздъхнаха, спогледаха се, прегърнаха се и се целунаха — отчасти от радост, но по-скоро от облекчение.