— Значи си имаме работа с престъпник, който убива хора в един красив парк пред декоративно езеро — заключил сержант Харисън, огромно мъжище, високо метър и деветдесет и тежащо сто и двадесет килограма. — Освен това носи ръкавици и вместо да ги изхвърли след убийството, ги изтрива в ръцете на някаква статуя, която стърчи на десетина ярда от езерото. А ръцете му вероятно са от стомана, защото нормалните човешки крайници не притежават такава разрушителна сила. В полицията съм едва от три години, а ето какви откачени убийци срещам — поклатил глава той и се упътил към патрулната кола.
Бен слушал монолога на своя колега и мислел. Да, фактите действително били такива. Що за същество трябва да е този убиец? „Но стига съм се занимавал с кръв и смърт, рекъл си младият детектив. Днес е петък, ще разпусна някъде с приятели. Човек трябва и да си почива, не само да работи. А и да се забавлява…“ Така си казал Бен и действително вечерта отишъл с трима свои другари в бара „При Стария Джо“. Послушал джаз, изпил няколко бири и към полунощ тръгнал да се прибира вкъщи.
Както си вървял, решил да мине напряко през една тъмна уличка. Тъкмо минавал под уличната лампа, когато мъждив неонов надпис привлякъл вниманието му. „Мадам Саризи предсказва бъдещето, гледа на ръка и таро, разваля черна магия“, гласели червените букви. Детективът се замислил малко, после свил рамене и се запътил към схлупената къщурка, на която стоял надписът.
— Никога не съм ходил на подобни места — мърморел си под нос той. — Дори ме беше страх като дете. Но какво пък, днес така и така се забавлявам, защо не?
Застанал пред вратата и натиснал звънеца. В къщата се разнесъл звън, подобен на погребална камбана, след малко се чули стъпки и вратата се отворила. Леко развеселеният от алкохола Бен се смаял, щом видял обитателката. Висока синеока жена с леко мургав тен го гледала намръщено от прага. Дългите й гарвановочерни коси се спускали до кръста, а пълните й червени устни били сочни като череши. Била на около двадесет и две-три години. Красавица и половина, помислило си ченгето.
— Не е ли малко късно за посещения? — запитала навъсено тя.
— Аз… аз търся мадам Саризи — заекнал мъжът, смаян от красотата й.
— Аз съм. Ще влезеш ли, или предпочиташ да ти гадая тук на улицата?
Бенджамин последвал с увиснала челюст домакинята вътре в къщата. Не откъсвал поглед от полюшващите се бедра и стегнатия задник на жената, която вървяла пред него. Седнали на ниска масичка — един от оскъдните мебели в къщата. По стените били окачени всякакви предмети, които човек очаква да види на такова място — амулети, животински кости и дори един мумифициран прилеп. Мадам Саризи усмихнато попитала:
— Да не би обстановката да те притеснява?
— Ни най-малко — отвърнал Бен.
— Вероятно си очаквал гадателката да е някоя дърта грозна баба с нос като клюн и брадавици по лицето?
— Нещо такова…
— Е, явно съм объркала представите ти, но не съжалявам. А сега ми кажи конкретно какво искаш. Гледане на ръка, на карти? Обичаш лудо някоя жена, а тя не те поглежда? Ще й направим магия за любов, няма проблем. Или искаш да извикаме някой дух — твой починал роднина, и да си поговорите?
— Всъщност аз съм полицейски служител и работя по един заплетен случай.
Младата жена се отдръпнала уплашено и направила с ръце знака против уроки.
— Полицай? Мразя ченгета! С тях винаги имам проблеми — искат да ми закрият малкия частен бизнес, с който се препитавам!
— Спокойно, спокойно — вдигнал ръце мъжът. — Аз съм детектив, не обикновен полицай. И ще платя за сведенията, които ще получа от тебе, евентуално…
Жената все още го гледала с недоверие. Бен извадил от джоба си банкнота от двадесет долара и я оставил на масата.
— Мисля, че ще е достатъчно.
Ясновидката се поколебала малко, но прибрала банкнотата.
— Добре — въздъхнала тя. — Да видим какво можем да направим. Дай си ръката!
Бен плахо протегнал десницата си. Адора Саризи алчно я грабнала и я заразглеждала.