— Добра стрелба, сержант — мрачно казал Бен.
— Благодаря, сър — изломотил Харисън.
Двамата приседнали на земята, гледайки останките от каменния убиец, а зад тях се носел воят на полицейските сирени.
Арни привърши разказа си и си наля уиски.
— Да направим още няколко раздавания, а?
— Мен не ме бройте — промълви Тони. — Ще си ходя.
— Късно ли стана, сукалче? Да не би мама да ти се скара? — подкачил го Кърт.
— Да. Стана късно, а мама ще ми се кара. Отивам си вкъщи да произвеждам фекалии — нали съм машина за лайна.
Тони взе палтото и си тръгна, съпроводен от дружния смях на партньорите си.
Звярът в гората
Нощта се спускаше бавно над гората. Лунният сърп осветяваше с бледото си сияние пустите полета, намиращи се на около три мили от близкия град, а звездите грееха покровителствено на небосвода. Над отдавна пресъхналата река се извисяваше като арка стар каменен мост, под който гореше оскъден огън. Около него се бяха сгушили двама дрипави скитници, които ядяха лакомо зрял фасул направо от консервите, тракайки с ръждясалите си лъжици. Единият привърши и запрати тенекиената кутия в мрака, след което изтри лъжицата в дрехите си и я прибра. Дрънченето отекна в тишината като гонг. Другият скитник го изгледа и поклати неодобрително глава.
— Правиш боклук, Джибсън. Не ти ли пука за това?
— Ни най-малко — невъзмутимо отговори този, когото нарекоха Джибсън. — Обществото хич не го е грижа за нас, Тод, защо мен да ме е грижа за него? Те ме изхвърлиха така, както аз изхвърлих тази консерва.
— И все пак замърсяваш природата…
— Майната й на природата. Ти пък к’во толкова си се загрижил?
Тод не отговори, а дояде мълчаливо боба си. После грижливо прибра тенекиената кутия в един от джобовете на палтото си. Протегна се и се зави в парцаливото одеяло. Джибсън го изгледа намръщено, след което сви рамене и легна от другата страна на огъня. Двамата скитници се мъчеха да заспят, но сънят бягаше от очите им. Мислеха за проблемите си — как и откъде ще намерят храна утре, дали ще има къде да се подслонят… Мислеха и за миналото си, за това как бяха изпаднали до най-ниското стъпало в стълбата на живота. Накрая Джибсън не издържа, отви одеялото от себе си и приседна до огъня.
— По дяволите, не мога да заспя. Не мога и това е.
Другият скитник се подпря на лакът и въздъхна.
— И аз не мога. Хей, Джибс, познавам те толкова отдавна, а не съм те питал — как стана скитник?
— Няма много за разправяне — отговори мрачно запитаният. — Преди десетина години жена ми отиде до супермаркета да напазарува. Тогава беше бременна в петия месец. Аз тогава бях на работа — работех като таксиджия. Някакъв пиян карал камиона си и не спрял на червено, а продължил и ударил жена ми. Починала на място, както и бъдещият ни син. Дадоха на онзи дванадесет години в Атика, а аз започнах да пия. Пропих се, после взех да играя на комар. Загубих всичко — колата си, къщата си, всичките си спестявания. И ето ме сега тук пред тебе. Ами ти, Тод? Ти как стигна дотук?
— А, моята история е още по-кратка. Нямам никакви роднини, освен една племенница, която е демон в човешки образ. Скалъпи разни обвинения срещу мен — че съм бил измамник, пияница, че съм се опитвал да я изнасиля и още един куп лъжи. Тогава бях в бизнеса с недвижими имоти. Делото се разви в нейна полза — присъдиха й цялото ми имущество — два апартамента и една къща, парите в банковата ми сметка и отгоре на всичко трябваше да заплатя и разноските по делото. Остана ми само колата — един „Кадилак“, който продадох, за да се опитам да започна нов живот. Но нещата не потръгнаха и виждаш резултата…
— Да му се не види… Съдбата ни е изиграла кофти номер, не мислиш ли?
— Съдба ли е, провидение ли е — не знам. Но има много други като нас — не забравяй.
— Изобщо не ме грее това. Пък и си мисля, че няма да мога скоро да заспя. Разкажи нещо, знам, че си сладкодумен.
Тод придърпа одеялото до брадата си.
— Искаш история, значи. Добре, ще ти разкажа. Но е страшничка.
— Давай де, да не съм малко дете, че да ме плашиш?
Случката, която ще ти разкажа, е свързана с гората и затова е доста на място — все пак, лесът е на две крачки от нас. Ала става дума не само за гората, а и за нейния пазител — Макбър, огромен и могъщ звяр. Той живеел в самото сърцето на леса — там, където не прехвръква птица и не е стъпвал човешки крак. Обитавал хралупата на огромен, стар дъб, повален от бурите. Обикновено излизал на лов нощем, и то за кратко — колкото да улови някое животно и да се нахрани. Понякога се задоволявал с горски ягоди и кедрови плодове. Живеел тихо, далеч от всичко и всички. Но ето че внезапно спокойствието му било нарушено.