Ала нервите на Сам Макенроу не изтраяли дълго. Някъде през четвъртия месец от пребиваването си в затвора той решил да сложи край на живота си. Много малко хора на този свят притежават истинска воля, а Сами далеч не бил от тях. Затова една нощ, когато дебелият Кейн сумтял и хъркал, Сам станал тихо от леглото. Дъното на пижамата му било цялото в кървави петна — спомени от лудориите на съкилийника му. Старият продавач на цигари се взрял в малката дупка над главата си — правилен квадрат, разделен на девет по-малки квадратчета с помощта на четири железни пръчки, пресичащи се две по две под прав ъгъл. Било полунощ, а навън имало пълнолуние — прокобен час. Затворникът измъкнал от калъфката на възглавницата си въжето от чаршафени ивици, което бил направил скришом по-рано през деня. Направил бързо примка и навил ритуално въжето тринадесет пъти около примката, та да се получи истинско бесило. Взел един стол от килията, покачил се на него и завързал въжето за една от стоманените пръчки на тавана. После сложил клупа на шията си и го затегнал. Макенроу погледнал за последен път звездите, въздъхнал и скочил напред, увисвайки в центъра на килията.
Въжето издържало. Вратът на Сам също. Той ритал малко, след което се успокоил и душата напуснала тялото му. Останал само оцъкленият труп, облечен в окъсан потник и долнище на пижама.
Случилото се било разкрито чак на сутринта, когато надзирателите дошли да будят затворниците за закуска. Изнесли тялото и го погребали в градските гробища. Ала съвестта започнала да гризе огромния негър, както и някои от затворниците. Те били гузни, защото докарали Сам до състояние да се самоубие. Кейн не се стреснал, като съзрял съкилийника си да виси насред средата на стаята — и друг път бил виждал мъртъвци. Но фактът, че е виновен за смъртта му не му давал покой.
И тогава се случило нещо, което накарало всички затворници да заговорят. Три дни след самоубийството на Сам Макенроу шестима надзиратели нахлули през нощта в килия номер 555, където Кейн се търкалял полугол на пода и не спирал да пищи. Пищял с все сила като ужасена жена, а по тлъстото му лице течали сълзи. Надзирателите го изкарали с мъка от килията, като го налагали с палки и го ритали с подкованите си кубинки. Негърът се успокоил чак когато го закарали в лечебницата и го напръскали с вода. Тогава започнал да бърбори през сълзи как се събудил и съзрял Макенроу да виси на чаршафеното въже, а очите му светели в мрака с тъмночервена светлина.
— Истината ви казвам, не съм луд — подсмърчал Кейн. — Видях го да виси и да се поклаща на въжето си, а очите му светеха. Даже ми се усмихна, а от устата му капеха лиги!
— Ти си се побъркал! — скарал му се заместник-директорът на затвора. — Виждаш нереални неща: как ще виси от тавана, като преди три дни го смъкнахме оттам и го погребахме! Сигурно си сънувал.
— Знам, че няма да ми повярвате — бършел си очите негърът. — Обаче знам кога сънувам и кога съм буден. Той беше там!
— Да не си дрогиран? — изгледал го изпод вежди заместникът. — Знам, че по някакъв начин успявате да вкарате наркотици тук…
— Не, не е така! Моля ви, не ме връщайте повече там!
— За първото все още не мога да ти повярвам, но за второто ще взема мерки. Точно под покрива си, а от оная дупка на тавана духа вятър. Може пък да е повял повечко в празната ти кратуна. От днес ще бъдеш в килия 234.
— О, благодаря ви, благодаря! — изхленчил големият мъж.
Преместили Кейн в килия 234 и той се успокоил, но затворниците продължили да шушукат. Какво е накарало този огромен мъж, който не се страхувал от нищо, да пищи посреднощ като малко дете? Кошмар може би, или просто вече губел здравия си разум? Никой не повярвал, че му се е привидял стария Сами — всички го подкачали за това, но с намеци, защото огромният негър си оставал опасен човек. Ала от този ден нататък той се променил. Стоял си мирно и тихо, с никого не се заяждал, не се биел и вече не насилвал по-кротките пандизчии. Излежал си присъдата, напуснал затвора и се хванал на работа в някаква автомивка. Повече никой нищо не чул за него.
Не след дълго в празната килия 555 настанили Боско, дребния крадец от килия 556. И още същата нощ всичко се повторило. Няколко минути след полунощ трима надзиратели и заместник-директорът на затвора влезли в злополучната килия. В ъгъла се бил сврял Боско и крещял с плачевен глас, а насълзените му очи били отправени към зарешетената дупка в тавана. Крещял някакви неразбираеми фрази на родния си френски и не спирал да вика, дори когато го изнасяли от килията.