Писъците на младия автоджамбаз огласили целия етаж. Десетина надзиратели се втурнали към килията и не след дълго я отключили и нахлули. Били бил прежълтял от страх и пищял колкото му глас държи. Естествено, никой освен него не съзрял призрака. Хлапакът още на следващия ден се побъркал и се наложило да го преместят в лудница.
— И оттогава злокобната килия номер 555 е необитавана. А легендата за призрака на Сам Макенроу се предава от уста на уста между стените на затворите — завърши разказа си Джером и се изсмя злокобно. Рон изтръпна. — Така че не се изненадвай, ако случайно чуеш писъци или съзреш застаряващ мъж да виси обесен от тавана.
— Да бе, да — пренебрежително махна с ръка Рон, въпреки че страхът се бе загнездил дълбоко в него и напомняше за себе си с гъдела между лопатките и студената пот, която го обливаше. — Кое време стана вече?
— Четири и половина — отговори Джером, след като погледна ръчния си часовник. Сетне се усмихна: — Имаме час и половина време сън.
След тези думи негърът се обърна и почти веднага заспа. Рон поклати глава и се изтегна по гръб. Едва ли щеше да спи през този час и половина. Загледа се в тавана, където пукнатините се пресичаха и образуваха странни мрежести фигури в бетона.
Войникът и неговата любима
По мотиви от истинска градска легенда
Над поделението в Клатърбък, южен Охайо, мракът беше паднал като плътен черен покров. Селекторът отчете десет часа и светлините угаснаха. Войниците бързо заспаха, изморени като кучета от тежкия ден, изпълнен с работа и учения. Офицерите се събраха в столовата да отпразнуват купона в петък вечер с контрабандно вкарани в казармата бутилки алкохол. Командирът на поделението, полковник Рукс, беше в платен отпуск и неговото отсъствие спомагаше за веселото настроение на офицерите, които правеха, каквото си поискат. От това страдаха най-много, естествено, войниците.
Извън сградите нямаше никого, с изключение на караулните. Двама от тях стояха на пост до Южния склад, където се помещаваха оръжията и мунициите. Бяха се излегнали нехайно на тревата, а пушките им М–4 лежаха захвърлени до тях. Единият се протегна и се прозя.
— Ама че скука, а? — измърмори той.
— Прав си — съгласи се другият. — Ама пак извадихме късмет, Джими. Сега офицерите ще се натряскат като порове и няма защо да се притесняваме, че някой ще тръгне да обикаля постовите.
— Да, така е — съгласи се Джими. — Но вместо четири часа може да се наложи да стоим тук цели осем! Едва ли някой ще се сети да дойде да ни смени, Антонио.
— Не се тревожи, ще се сети — успокои го Антонио. — Не вярвам всичките да са пияници — все ще се намери някой, който да си изпълнява задълженията и да бди за смяната на караулите.
— Дано да си прав. Ама сега ще висим тук поне четири часа, ако извадим късмет.
— Скуката е най-малката неприятност в казармата, Джими.
— Мда-а-а. Знаеш ли оня Джонсън, от втора рота?
— Оня, дето се уволнява другия месец ли? С белега на челото?
— Да, същия. Пуснали го три дни отпуск миналата седмица и познай къде отишъл първо.
— Вкъщи, къде другаде.
— Да, ама не позна. Право при гаджето си се изсипал.
— Така е ами, доебало му се като на кон.
— Значи отива той при нея и познай — оная се търкаля в леглото с някакъв друг. Джонсън направил зъркелите на чинии, а ченето му ударило пода.
— Ха-ха-ха!
— Да бе, няма майтап. И знаеш ли оня какво направил? Теглил един кур на гаджето, а после опънал и любовника й. Голям майтап!
Джими се разхили на грубата шега, сякаш беше най-забавното нещо, което беше чувал през живота си. Антонио обаче не се присъедини към смеха му, а остана замислен. Приятелят му забеляза това и го тупна по рамото.
— Какво си се оклюмал, бе? Не е ли смешно…
— Никак не е смешно, право да ти кажа. Знам един случай за войник и приятелката, му който е завършил много тъжно.
— Истина ли е?
— Трябва да е истина, баща ми я е разправял. Случило се, когато той служил — нейде през седемдесетте. Един войник от неговата рота тъкмо се уволнявал. Малко страшничка история.