Тъкмо вървял по главната улица, когато срещнал Сам.
— Защо си посипал косата си с брашно? — изненадал се приятелят му.
— Какво брашно бе, какво те прихваща? — учудил се Ник.
— Погледни се само — посочил с пръст към близкия магазин за дрехи негърът.
Галахър влетял като хала в магазина. Тикнал се в мъжката пробна, без да обръща внимание на сащисаната продавачка, и се погледнал в огледалото.
Цялата му коса била побеляла, а челото му било прорязано от дълбоки бръчки. Бил остарял с двайсет години за един-единствен ден.
— Бррр, страшничко — потръпна Джими.
Антонио се подсмихна и хвърли фаса си настрани. От казармата излязоха двама войници и се запътиха към тях.
— Нали ти казах, че някой все пак ще ни смени…
— Прав излезе, Антонио.
Палачът
— Татко, татко, хванах една!
Звънливият глас на Честър огласи тихата долина и уплаши ято врабци, притаили се в клоните на близката върба. Те литнаха от дървото и се спуснаха по поречието на Рок Ривър, търсейки друго убежище от ситния дъжд. Бащата дотича при детето от близките храсти, закопчавайки в движение панталоните си. Зовът го беше сварил точно когато бе решил да пусне една вода.
— Дръж здраво, Чес! Идвам.
Мъжът хвана подскачащата въдица от ръцете на сина си и с усилие я измъкна от водата. На куката се поклащаше едра дъгова пъстърва. Той я откачи и я пусна в голямата поцинкована кофа, където имаше още три пъстърви.
— Достатъчно за днес, сине. Много е студено и ако се разболееш, майка ти ще ни откъсне главите. Да се прибираме в караваната.
— Добре, тате.
Двамата риболовци се упътиха към фургона, а гумените им ботуши потъваха във влажната земя с жвакащи звуци. Тери носеше кофата с пъстървите, а синът му Честър мъкнеше въдиците. Прибраха се на топло в караваната и оставиха кофата до печката, а хлапето се залови да разглобява въдиците. Баща му излезе навън да посети отново храстите и да си довърши работата.
Тери се прибра и съблече дъждобрана. Извади джобното си ножче и се залови да чисти рибата. Показа на сина си как се корми и му остави другата пъстърва да се научи сам. Хлапето се справи задоволително. Бащата прибра останалите две пъстърви в багажа — „Да научим и майка ти как се чисти риба“, подметна той и двамата със сина му се заляха от смях. После мъжът загря тигана на печката, оваля рибите в брашно и се зае да ги пържи.
— Дай и аз да опитам, тате — предложи Честър. — Нека и аз да опържа една пъстърва.
— Друг път, сине. Стигат ти толкова рибарски уроци за днес.
Хлапето се намуси и започна да си драска разни рисунки в джобното тефтерче. Тери забеляза, че синът му е доста мрачен, и рече:
— Не се надувай де. Следващият уикенд ще дойдем пак и тогава ще ти разясня тайните в пърженето на речната пъстърва.
— Чак другия уикенд?
— Да. Времето минава бързо, Чес. Не се коси за дреболии. Ела да хапнем и после ще ти разкажа една история.
— Каква история? — заинтересува се момчето.
— Страшна история, плашеща. От тези, които се разказват край лагерния огън в голяма компания и от които ти настръхват косите.
— Супер! — въодушеви се Чес. — Хайде, разказвай!
— Първо да хапнем — каза строго бащата. — На пълен стомах се мисли по-добре. Нали не искаш да забравя някоя подробност?
Двамата седнаха на масата и опитаха пъстървата — беше превъзходна. Лакомо започнаха да ядат и не след дълго на масата останаха само рибени кости и трохички хляб. Тери стана и донесе ягодите, които синът му беше набрал сутринта.
— Тези пък съвсем ги забравих! — възкликна Чес.
— Нали трябва да има и десерт — усмихна се бащата.
Хапнаха малко ягоди и излязоха да си измият ръцете в потока. Когато се върнаха, седнаха до печката и хлапето впери очаквателен поглед в татко си, който започна да разказва обещаната история.
В Европа през Средновековието, малко преди епохата на Ренесанса, хората живеели с много заблуди в сравнение със сега. Една от тях бил страхът от вещиците, заради който много невинни хора загинали, обвинени, че служат на дявола. Смъртта застигала нищо неподозиращи хора, станали жертва на безпочвени обвинения и фалшиви доказателства. В старанието си да служат на Бога човеците често несъзнателно действали в пълен разрез с каноните на християнството. Заради обвинения че са вещици, момичета изгаряли на кладата; заради дребни кражби деца били обезглавявани; заради сбиване в кръчмата мъже отивали на бесилото. И някъде в Западна Европа, скитайки от страна в страна живеел един полулегендарен човек, чието име всявало страх дори в сърцата на най-смелите. Един човек, който убивал с еднаква безчувственост и просяци, и крале. Това бил Карг, страшният палач, наричан от простолюдието Екзекутора. Невежите биха казали, че той е бил просто оръдие в ръцете на властта — просто един обикновен палач. И биха сгрешили. Може би нямало нищо свръхестествено на пръв поглед във високия шест стъпки мъж, тежащ деветдесет килограма и сякаш изтъкан само от мускули. Но не било така. Защото никой не бил виждал неговото лице. Навсякъде, където отидел, носел маска, независимо дали се изкачва на ешафода да екзекутира поредния осъден или сяда в кръчмата на халба бира. Имало нещо демонично в този човек — в походката му, изпълнена с котешка грация, съчетана с първична сила и голяма прецизност, с която изпълнявал присъдите. Един безпристрастен наблюдател би казал, че този палач си разбира от занаята. И би се оказал прав.