— Умри, вещице — тихо казал Карг и замахнал.
Брадвата се врязала в гърлото на Лина и главата и хвръкнала във въздуха заедно с парче от стълба, на който била завързана. Главата паднала нейде сред жестоката публика, която надала радостен възглас, а кръвта на момичето избликнала като фонтан. Карг захвърлил настрани непотребната секира и слязъл от ешафода, след което се изгубил в тълпата.
Напразно се опитвали да открият опитния палач. Той сякаш потънал вдън земя, след като завършил мисията си и отмъстил за смъртта на своята майка.
Тери спря да разказва и лапна една ягода.
— Хареса ли ти историята, Чес?
— Ами горе-долу — отвърна унило хлапето. — Не очаквах да е точно такава — мислех, че ще ми разкажеш нещо за призраци, вещици, фантоми или нещо от тоя род. Но и тази не е лоша.
— Мхм… — отвърна разсеяно бащата. — Искаш ли още ягоди?
— Да, дай няколко насам.
Вещицата
— И тогава Джон си свали панталоните и каза: „Ти си ми първата“, представяте ли си?
Кискането на трите тийнейджърки огласи кафенето, където освен тях на една маса до вратата седеше възрастна дама. Тя изгледа неодобрително момичетата и се зачете отново във вестника си.
— А после какво стана, Трейси?
— Ами нищо особено. Свърши за по-малко от минута. Е, после му направих малко вятър — че се е получило супер, че съм много доволна и така нататък. И той, естествено, се хвана.
— Тези същества мъжете са природно ощетени откъм черепно съдържимо, не мислите ли? — засмя се изрусеното момиче, което се казваше Елинор.
— Кажи го направо, Елинор: глупави са като овце — изхили се Никол, чиято гарвановочерна коса стигаше чак до кръста й.
— Трябва да си потърсим по-големи, не мислите ли? — запита Трейси. — В нашия девети клас момчетата се делят на две групи — животни и загубеняци. Виж, знам един в дванайсети клас, който е направо…
— Извинявай че те прекъсвам, Трейси, но не само в нашия клас, ами в цялото училище момчетата се делят на тези две категории, които ти току-що спомена — обади се Никол. — Според мен трябва да се завъртим около колежа, където студентите са просто… ммм…
— Защо пък трябва да се задоволяваме само с ученици или студенти? Защо не пробваме да свалим някой женен мъж? — разгорещено се намеси Елинор.
— Е-е-е, ти пък вече съвсем прекали!
Трите петнадесетгодишни девойки отново се заляха от смях, но този път старата дама не откъсна очи от вестника си. Барманката миеше чашите, сервитьорката смяташе нещо на парче хартия, а навън мракът вече се бе спуснал. Големият стенен часовник показваше 21:07 — време, когато малкото кафене, носещо двусмисленото име „Котенцето“ се опразваше и оставаше почти без клиенти. Обикновено всяка вечер около осем-осем и половина Трейси, Никол и Елинор се събираха тук да пият кафе, да хапнат пай и да обсъдят клюките в училище. Обичаха да идват тук когато нямаше много клиенти, за да обсъждат на спокойствие различни теми, които ги вълнуваха — любовни трепети, най-добрите видове дамски превръзки, секс, някое килце отгоре, което ги хвърляше в ужас, и други подобни.
— Забелязали ли сте онази дърта кокошка, дето стои там? — тихо запита Никол приятелките си.
— И още как — отвърна Трейси също така тихо. — И тя като нас идва всяка вечер тук. Прави едно и също — идва в девет и си отива в единайсет, когато заведението затваря. Поръчва си едно кафе и чете вестник. Не й ли омръзва?
— Ти пък откъде знаеш кога точно си отива — попита недоверчиво Елинор. — Ние си тръгваме винаги в десет, а тя остава след нас.
— Карла, сервитьорката ми каза веднъж. Бях се отбила тук след училище с Джон. Тогава той ме черпи торта.
— Като я гледам, се сещам за една история — подхвърли Никол.
— Каква история? — повдигна вежди Трейси и приглади назад късата си кестенява коса.
— Страшна история. За една вещица, която живеела в самото сърце на гората, където не припарвали хора. Майка ми я разправяше, когато бях малка и не исках да заспя. Тогава мама идваше в моята стая и ме изплашваше до смърт с тази приказка. Като си отидеше, аз треперех под завивките и не след дълго заспивах. Понякога дори сънувах вещицата и се будех посреднощ, обляна в пот.