— Ще ни разкажеш ли тази история? — в гласа на Елинор се прокрадна нотка на молба.
— Щом искате… — усмихна се Никол и започна:
Това се случило преди няколко века, малко преди процесите срещу Салемските вещици. Една жена, нито много млада, нито много стара, живеела в малък град на около стотина мили от самия Салем. Наричали я Бетси, въпреки че никой не бил сигурен какво било истинското й име. Най-старата жена от градчето, деветдесет и седем годишната Сара Барнс се кълняла, че помнела тази жена още откакто била малко момиченце. Още тогава Бетси изглеждала така, както сега — около четиридесетгодишна. И никой не помнел кога точно се е заселила в града, но тя винаги била на тази възраст, без никаква промяна в годините си. Сякаш била неподвластна на може би най-голямата сила във Вселената — времето. Рибарят Хък, който бил прехвърлил осемдесетте и все още ходел да хвърля въдицата твърдял, че Бетси служи на Сатаната. Той разправял още, че тя била на около четиридесет, когато продала душата си на дявола, а в замяна той я дарил с вечен живот, лишен от старост. Ала никой не смеел да каже всичко това в лицето на вещицата, понеже никой не можел да лекува така, както тя правела. Предполагаемата робиня на дявола изцерявала с отварите си всякакви рани и болести, считани за нелечими. Лекувала и хора, и животни с еднаква лекота, при това без да иска някаква непосилна за селянина цена — я чувалче царевица, я пушен бут, все такива неща. Въпреки че били благодарни за стореното, селяните малко или много се страхували от Бетси заради нейните способности. Животът в градчето си течал тихо и безметежно… ала ето че един ден пристигнали пратеници на губернатора и спокойствието било нарушено.
Денят бил понеделник — седмицата тъкмо започвала и донесла промени в малкия град. Пристигнала карета, от която слезли четирима мъже, облечени в черно, с широкополи шапки на главите. Отишли при кмета и се представили като чиновници на служба при Негова светлост губернатора.
— Чухме някакви слухове за хора, която не вървят в правия път на Христовата вяра — рекъл единият.
— Дори може да се каже, че вървят по пътя на Сатаната — подметнал друг.
— Какви хора? — недоумявал кметът.
— Ами например вещици — отвърнал трети.
— Вещици? Тук няма никакви вещици — заявил кметът.
— Не бъдете толкова сигурен, господин кмете — обадил се четвъртият, който досега мълчал. — Може да има, без вие самите да знаете. Кажете, не сте ли чували за някакви странни действия от страна на женското население в града ви? На определена дата да се събират на определено място и да не допускат мъже до сбирката си? Младите момичета от градчето да отиват тайно в гората нощем по пълнолуние и да танцуват голи около запален огън? Да сте забелязали случайно в града някой да заковава мъртви животни по вратите на къщите?
— Това са глупости! — тропнал с юмрук по масата ядосаният кмет. — Всички жители на града са честни и почтени люде, които дори и не помислят да си губят времето с глупостите, които току-що изброихте…
— Не се гневете, господин кмете — прекъснал го вторият. — Ако разберем, че укривате някого, жестоко ще си изпатите.
— Не укривам никого! — ревнал кметът.
— Спокойно, кмете, спокойно — мирно вдигнал ръце първият. — Няма нужда да си крещим един на друг. Ние ще си вършим работата мирно и тихо из града, без да създаваме напрежение у жителите или да действаме в противовес с каноните на християнството.
— Няма да позволя да тормозите жителите на този град — заявил поуспокоилият се вече кмет.
— Ще правим това, което смятаме за нужно — казал четвъртият. — И вие няма да се опитвате да ни спрете, защото ще се върнем отново със заповед от губернатора и ще обърнем града ви с главата надолу. А вие можете предсрочно да бъдете уволнен заради отказа ви да съдействате.
По челото на кмета избили капки пот.
— И какво искате от мен?
— На първо време искаме списък с всички знахари от града — обадил се третият.
— Знахари? Че защо са ви знахарите?
— Те са най-вероятните дяволски слуги наоколо. В своите отвари те слагат Бог знае какво и може да омагьосват по някакъв начин хората тук. Искаме подробен списък с имената им и къде живеят.
— Това няма да е сложно. Имаме общо четирима такива знахари. Ей сега ще съставя списъка.
Кметът Хенри съставил бързо списъка с четиримата знахари — седемдесет и две годишната Мери Филипс, шестдесет и три годишната Джоана Селърс, осемдесет и една годишният Хък Морис. И накрая — четиридесетгодишната Бетси О’Харисън. Четиримата представители на властта взели готовия списък, докоснали перифериите на шапките си в знак на сбогуване и тръгнали да издирват посочените хора. Започнали да ги търсят според последователността, посочена в списъка. Намерили Мери Филипс да стои пред къщата на съседката си на сладки приказки. Десетминутен разпит уверил правителствените лица, че Мери не е вещица, след което се отбили в дома на Джоана Селърс. Добродушната дама ги поканила на чай и те след кратко колебание решили да останат. Накарали старицата да отпие първа от чая, след което прекръстили чашите си с билковата отвара и чак тогава отпили. Отначало Джоана присвила устни, а после гневно се намръщила. Агентите прекарали половин час при вече не така гостоприемната знахарка и си тръгнали убедени, че и тя не е вещица. Тя ги изпратила до вратата и ги анатемосала, но наум, защото ако я чуели, неминуемо биха си променили мнението.