Пратениците на губернатора стигнали края на градчето, където реката тихо бълбукала, а точно на брега като птица била кацнала дървената къщурка на стария Хък, рибарят. Той тъкмо слагал нова стръв на въдицата си, а във ведрото до краката му подскачали близо дузина рибки. Старецът забелязал новопристигналите и ги поздравил с докосване на периферията на шапката си.
— Добър ден, господа. С какво мога да ви услужа?
Гостите изложили накратко причината за идването си и започнали своя безмилостен разпит, а един от тях се вмъкнал в къщурката да я огледа. Но още пет минути след началото на разговора станало ясно, че Хък не е магьосник, нито пък кади тамян на дявола или други подобни. Четвъртият от групата излязъл от къщурката и поклатил глава — вътре нямало нищо, което да обвини стареца в служба на Сатаната.
— Да знаете някой от градчето, който се занимава с магии? Някой, който ви изглежда съмнителен? Отговаряйте, много е важно — строго се изказал първият.
— Ами да знам, не знам. Но има една жена, която много умее да лекува и понякога го прави много странно. Знам я още откакто бях малко хлапе и оттогава тя не е остаряла нито с ден. Казва се Бетси и живее на другия край на градчето, досами гората.
Правителствените агенти се спогледали многозначително. Бетси О’Харисън била последната в списъка. Веднага се упътили към източния край на градчето, без да се сбогуват със стареца или да му благодарят. Хък гледал след тях, докато гърбовете им се скрили от взора му. Свил рамене и хвърлил отново въдицата в реката.
Четиримата мъже крачели по главната улица в здрача, а мрачните им лица отблъсквали минувачите. Не след дълго те излезли от града и навлезли в близката гора, където между два огромни дъба се гушела скромна къща. Къщата на Бетси О’Харисън.
Единият от хората на губернатора се приближил и похлопал на вратата, след което отстъпил и зачакал. Не след дълго в къщата се чули стъпки и вратата се отворила. На прага застанала въпросната жена и навъсено изгледала посетителите си.
— Кои сте вие и какво искате? — попитала тя.
— Ние сме пратеници на губернатора — отговорил първият. — Дойдохме във вашия град, защото подозираме, че в него има вещици.
Нито мускулче не трепнало по лицето на Бетси.
— Какво искате от мен? Да ви кажа имената на тези, които са вещици ли?
— Ние проверихме всички заподозрени — отвърнал вторият, а в гласа му се прокраднала заплашителна нотка. — Останахте вие, госпожо О’Харисън.
— Първо не съм госпожа, а госпожица. И второ, откъде накъде си помислихте, че съм вещица? — разсмяла се Бетси.
— Самият кмет ви посочи. Освен това разговаряхме с един стар рибар, който живее на другия край на града, и той също ни упъти към вас — казал третият.
Сега вече жената се смеела с цяло гърло.
— Оня изкуфял дъртак Хък ли? Значи е казал, че съм вещица. Ха-ха-ха! Колкото до кмета…
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса… — започнал четвъртият.
— На никакви въпроси няма да отговарям — прекъснала го Бетси. Смехът й бил затихнал, а очите й не предвещавали нищо добро. — По-добре се обърнете и си идете, откъдето сте дошли. Иначе… може и да пострадате.
Четиримата мъже се спогледали един друг, а от небето започнал да пръска лек дъждец. Първият от тях направил крачка към жената и заявил решително:
— Ще се наложи да дойдете с нас до града.