И така я караш няколко години, докато накрая се съберете всички в просторния двор, облечени в идиотските черни роби и с още по-идиотските квадратни шапки с пискюлчета на главите. Седите на столовете, преметнали пурпурни шалове през рамо, смеете се и се бъзикате с всичко и всички, а студентите от по-долните курсове са се насъбрали да ви зяпат и си повтарят, че скоро, много скоро ще бъдат като вас. Слушате приветственото слово на декана, което завършва с пожелание за здраве и щастие и довечера да не прекалявате много с алкохола, който ще се лее къде ли не. После се изтъпанва ръководителят на катедрата и с дрезгавия си старчески глас ви вика по име. Ти отиваш, нахилен до уши, здрависваш се с него и получаваш заветната диплома, в името на която си вложил толкова време, труд, усилия и средства. Ръководителят се опитва да се пошегува, ала забравя какво има да каже и ти го потупваш снизходително по рамото, след което се обръщаш към насъбралото се множество и му наговорваш куп глупости, от които всички се превиват от смях, а доцентите и професорите се подсмихват под мустак и също се мъчат да не се разсмеят с цяло гърло. Завършваш с някои неприлични подмятания към красивите колежки, от което те се изчервяват до уши, а поредният студент вече те изблъсква и на свой ред започва да дрънка глупости на микрофона. След това слизаш гордо, надут като паун, връщаш се на мястото си и изчакваш и последния студент, който винаги се оказва отговорникът на групата и ви казва, че вие — випуск ’XX — сте най-добрите и след възторжени крясъци, много откраднати целувки и хвърчащи шапки във въздуха се нареждате един до друг и специално повикан фотограф ви снима всичките — усмихнати млади хора, развяващи дипломите си към него. Тук е и цялото ти семейство, пременено празнично, и те очаква. Следват много прегръдки и целувки, после се качвате в колата и баща ти дава газ, като не спира да разправя по целия път какви лудории е правил, докато е бил млад — което често кара майка ти да свива сърдито устни. Вече пристигате в родното градче, а там те очаква старата двуетажна къща, която те приветства с добре дошъл. Тук е старата ти компания, тук е скъпата ти приятелка, с която ходите още от десети клас и за която знаеш със сигурност, че ще стане твоя съпруга и спътница в живота. Следва една купонджийска вечер, в която обикаляте заведенията из града с кадилака на някой от приятелите ти, вдигате шум до бога, а ченгетата си затварят очите за лудориите ви — нали и те ви познават. После се събуждаш на другия ден към обед с мътни или направо несъществуващи спомени от преживяното снощи и ужасен махмурлук. След като изтрезнееш достатъчно, незабавно въртиш един телефон на отговорника на групата, който също е станал току-що, и след като напсувате дружно фотографа, понеже се бави със снимката на курса при завършването, отговорникът ти доверява, че фотографът ще направи цял албум — албум, уникален за всеки випускник. И за това ще иска двайсет и девет долара и деветдесет и пет цента. Мърмориш под нос, че това си е пладнешки обир — цели трийсет кинта за няколко страници снимки, но накрая въздъхваш и се примиряваш, след което още същия следобед изпращаш пощенски запис до фотографа, чийто адрес сте си записали още през последния учебен ден. И след една седмица пощальонът оставя колет, в който се мъдри въпросният албум. Утешаваш се, че все пак човекът си е заслужил трийсетте долара — албумът е безупречен, изпипан докрай и както трябва. Цял ден разглеждате албума със семейството, после с приятелите и гаджето, което се муси всеки път, когато посочиш някоя хубава колежка и обясняваш коя е, каква е и откъде е. Докато накрая вечерта, преди да си легнеш, изваждаш дипломата и я разглеждаш задълбочено, мислейки си — ей, най-накрая, сега всичко вече ще се нареди, тук този мръсник можеше да ми пише повече, ама карай… след което я заключваш в чекмеджето и се просваш на леглото с мисълта, че вече си голяма клечка и съвсем скоро ще се втурнеш напред в живота със скоростта и силата на парен локомотив. А снимките в албума от университета ти ще пожълтеят с времето и след много години ще ги показваш на внуците си с мисълта, че нищо не е вечно на този свят и животът отлита подобно на есенен лист, подет от вятъра.