— Стига толкова работа за днес, а, момчета? Хайде да се прибираме вече. И утре е ден, пак ще дойдем.
Останалите кимнаха и също изключиха трионите. Без да кажат и дума, мъжете събраха багажа си и го натовариха в паркирания недалеч пикап. После се качиха и единият — чорлав блондин — запали автомобила и потеглиха към града. Никой не говореше — умората от повалянето на горските великани не предразполагаше към приказки. Елиът, техният шеф, се почесваше зад ухото и мислеше към кой парцел да се насочат на следващия ден. Постепенно мислите му се зареяха и се отнесоха към дома, семейството, петгодишния му син Ерик и красивата му съпруга Айви, бременна в петия месец с второто им дете. Мечтаеше час по-скоро да се прибере вкъщи, да си вземе душ и да се нахрани като лъв. Вече си представяше как разрошва на шега главата на сина си, когато едната гума на пикапа налетя на дупка и бръснатата глава на Елиът се трясна в покрива.
— Гледай къде караш, Бари! — изръмжа ядосано шефът на дървосекачите.
Блондинът смотолеви някакво извинение и продължиха по пътя. Елиът отвори прозореца и се облегна, подавайки лакът отвън. Мечтите за дома бяха изчезнали безследно. На тяхно място като неканени гости се настаниха терзания за сегашната му работа — за непосилния труд, който полагаха, за бензина, който трябваше да вземе утре за резачките, за извозвачите, които след няколко часа щяха да дойдат с трактори и огромни ремаркета… Щяха да нарежат повалените дървета на трупи и да ги натоварят. На сутринта нямаше да има нито едно паднало дърво — само стружки. Тогава Елиът и подчинените му — Бил, Бари и Харисън — пак щяха да започнат да режат дърветата. Така я караха вече цели седем месеца, а ангажиментите на всички изтичаха в края на годината. Елиът с тревога си мислеше какво ли щеше да стане, ако дебелият директор господин Честърфийлд не подновеше договорите им… Щеше да остане без работа и с жена и две деца, които искат да ядат. Тръсна глава и се помъчи да прогони черните мисли. Човек във всички случаи трябва да бъде оптимист и да вярва в себе си. Иначе по-добре да си изкопае една дупка в задния двор и направо да ляга в нея.
Вече наближаваха Клатърбък, когато след завоя се появи прословутият бар „Черната Пантера“. Елиът попита шофьора:
— Какво ще кажете да изпием по бира при стария Джейкъб? Гърлото ми съвсем е пресъхнало.
— И моето, шефе — отвърна Бари и паркира точно пред бара.
Другите двама — Бил и Харисън — закимаха в съгласие.
Четиримата дървосекачи влязоха и по навик се настаниха на бара. Заведението беше почти празно — на маса до прозореца седеше влюбена двойка, а в единия ъгъл дремеше стар пияница. Джейкъб — барман и собственик на „Черната Пантера“ — се ухили и подаде ръка на Елиът.
— Как си, шефе? — пошегува се барманът.
— Добре съм, Джей. Дай четири бири.
— Веднага.
След малко четири халби стояха пред дървосекачите, а Джейкъб се захвана да мие чаши. Елиът му плати, отпи от бирата с колегите си и въздъхна с наслада.
— Ето това е истината — блажено се ухили Харисън.
— Хей, знам какво ще ви повдигне настроението — обади се Бил, който досега не бе обелил и дума.
— Какво? — попита Харисън.
— Една история. Ще ви разкажа нещо. Може да ви се стори като фантастична приказка.
— От дете обичам да ми разказват приказки — каза Бари и отново показа отвратителните си зъби.
— Ти още си дете, Бари — смъмри го Елиът. — Хайде Бил, разказвай.
Джейкъб бармана също се заслуша.
Тази история със сигурност ще ви заинтригува — не само защото е страшна и тайнствена, а и защото се разказва за дървосекачи. Някъде в началото на века, нейде из необятните канадски гори живял един дървар със своята красива съпруга. Той изкарвал прехраната си като сечал дървета и ги прекарвал по реката до града, където ги продавал. Къщата, в която живеел този дървар, била направена собственоръчно от него. Представлявала проста едноетажна постройка от дървесни трупи с две врати и два прозореца. Вътре била разделена на две части с дървена стена — едната част представлявала кухнята, а другата — спалнята. Така живеели дърварят и неговата съпруга — просто и спартански в малката си дървена къщичка насред гората. Били самотни, но самотата не ги измъчвала — те не обичали града с неговите шумове, караници и заможни господа, които важно крачели по улиците. Били щастливи, понеже се обичали и не искали нищо друго от света.
Дърварят, който се казвал Матю, често ходил за дърва в гората заедно със своите приятели — Боб, Къстър и Джошуа. Не били редки моментите, когато четиримата мъже нарамвали брадвите и се отправяли заедно навътре в гората, за да изкарат прехраната си с честен труд. Тримата приятели на Матю живеели в града, всичките били женени и имали поне по две-три деца. Само Матю и съпругата му си нямали челяд — това бил единственият мрачен облак на небосклона на тяхното щастие. Въпреки че били минали шест години, откакто Матю за пръв път пренесъл на ръце своята Беки през вратата на дървената къщичка, Господ още не ги бил зарадвал с рожба. Ала простодушният дървар не се отчайвал — той вярвал, че не след дълго ще се сдобие със син, който ще го наследи или с дъщеря, която да помага на майка си, докато той отсъства от къщи.