Веднъж четиримата другари навлезли много дълбоко в гората — никога досега не били стигали толкова навътре, в самото сърце на леса. Времето било мрачно и мъгливо. Сиви облаци покривали небето, а дъхът на мъжете излизал на пара. Говорели малко и тихо, сякаш се страхували да не събудят някое древно зло в гората.
Изведнъж тясната пътека свършила и дърварите се озовали пред зловонно блато. На брега на блатото растял огромен дъб, който се извисявал на десетки ярдове над земята, а стъблото му било толкова дебело, че всичките едвам биха го обгърнали. Очите на Матю светнали и той облизал устни.
— Не мислите ли, че това дърво е някак си не на място тук, а, момчета? — язвително попитал той.
— То и блатото не е на място, ако питате мен — отговорил Боб, който не спирал да се оглежда около себе си, сякаш очаквал някаква опасност.
— А аз мисля, че нашето място не е тук — убедено отвърнал Джошуа. — Направо тръпки ме побиват. Хайде да се връщаме. Мисля, че ей оная пътечка там ще ни изведе право на реката…
— Я не се излагайте! — смехът на Матю отекнал злокобно в гората. — Този дъб стои на брега на това блато поне от няколко века. Според мен прекалено дълго време е тук. Ще му видя сметката.
— Стига глупости, Матю — обадил се Къстър. — Има да го сечеш поне една седмица. А е и много далеч от реката — има да го кълцаш и пренасяш парче по парче…
Но Матю сякаш бил оглушал. Плюл си на ръцете, свалил брадвата от рамо и тръгнал към дъба.
— Приказвайте си — презрително отвърнал той, замахнал и стоманеното острие се впило с жвакащ звук в стъблото на вековното дърво.
— Стига, човече, зарежи го този дъб — казал Джошуа. — Хайде да вървим, пътечката не е далече…
— Оставете ме на мира! — изфучал Матю. — Сам ще си отсека дървото и сам ще си го пренеса. За нищо не ви бива — уплашихте се от един нищо и никакъв дъб!
Тримата млъкнали. Честта им на дървари била засегната. Отдръпнали се по-настрани и загледали как техният инатлив другар се мъчи. Брадвата на Матю била здрава и добре наточена — в острието й човек можел да се оглежда. Ударите на дърваря отеквали в гората, а от дънера хвърчали парчета кора и дървесина. Но работата не споряла, вековният дъб не се давал така лесно. Постепенно секачът започнал да се уморява. Ръцете му отмалели, пот избила на челото му, а той задишал запъхтян като кон, препускал десетки мили. Накрая Матю се ядосал, събрал цялата си сила и замахнал с рев.
Тогава се случило страшното. Брадвата отскочила от дървото, извъртяла се и се забила в лицето на дърваря. Той изкрещял от болка и ужас, размахал ръце и хванал дръжката на секирата. Успял да изтръгне острието от лицето си и кръвта шурнала като планински поток. Сащисаните му другари гледали и не можели да повярват на очите си. Изведнъж Матю се подхлъзнал и паднал в блатото. Секачите се спуснали да го извадят, но макар че ги делели секунди от мястото на трагедията, тялото на техния другар потънало дълбоко в застоялата вода. Сякаш блатото било някакъв ужасен звяр, погълнал неразумния дървар. Напразно Боб се щурал покрай брега и си скубел косите, напразно Джошуа бъркал с дръжката на брадвата си във водата в желанието си да спаси Матю, напразно Къстър крещял с пълно гърло за помощ — гората отвръщала на зова му с гробно мълчание. Накрая тримата дървари седнали до блатото с увесени носове и насълзени очи. Решили да приберат брадвата на Матю и да кажат на жена му Беки за случилото се. Джошуа нарамил кървавата секира на рамо и всичките се запътили към дома на Матю — мълчаливо и безславно. Някъде във вековната гора отекнал тъжният вик на козодой.
Оклюмани, дърварите с нежелание крачели към дървената барака да съобщят лошата вест на Беки. Когато наближили дома на Матю, тя чакала отвън мъжа си да се прибере. В очите й се четяла тревога, щом видяла омърлушените другари на съпруга си — но без него.