Докерът си подал едва-едва главата иззад склада. Пред него се ширнала малка площадка, отрупана с различни въжета и железа. Насред площадката били спрени две черни коли — БМВ-та последен модел. Паркър Коулс затаил дъх. Какво ставало тук? Вратите на БМВ-тата се отворили и от двете коли излезли четирима души — по двама от всяка. От едната излезли двама негри, а от другата — двама колумбийци. Всяка страна носела по едно куфарче.
— Носите ли стоката? — попитал единият негър.
В отговор колумбиецът, който носел куфарчето, го отворил и го показал на черните. Вътре имало няколко найлонови пакета, пълни с бял прах. Наркотик.
— А вие носите ли парите? — попитал другият колумбиец.
Негърът, носещ куфарче, на свой ред го отворил и показал. То било пълно със зелени банкноти. Въпреки че не виждал оттук какви са доларите, Паркър можел да се закълне, че са с лика на Бенджамин Франклин.
— Добре тогава — казал колумбиецът. — Да ги разменим и да се махаме оттук.
И тогава шпиониращият докер допуснал страшна грешка. Когато проточил врат, за да запомни лицата на наркодилърите, той изгубил равновесие и паднал на земята. Четиримата мъже го съзрели и като по команда всички посегнали към вътрешните джобове на якетата си. Паркър веднага се изправил и побягнал по-далеч от типовете, които недвусмислено желаели смъртта му. Наркодилърите се втурнали след Коулс с пистолети в ръка.
Докерът тичал с всички сили, без да съзнава, че всъщност се носи към кея, към океана. Осъзнал се чак на самия кей, където едвам спрял и с мъка запазил равновесие, за да не падне във водата. А четиримата мъже вече го настигали. Тогава Паркър се обърнал към преследвачите си и вдигнал уплашено ръце с надеждата, че ще го пощадят. Ала надеждите му били напразни. Негрите и колумбийците започнали да стрелят, без да задават въпроси. Няколко куршума попаднали в тялото на Коулс и той паднал от кея във водата.
— Да се измитаме, преди да е дошъл някой — казал единият негър.
Наркодилърите се затичали към колите, седнали вътре и настъпили газта. Изнизали се през дупката на оградата тихо и безшумно, както били дошли. Пазачът при бариерата на входа обаче чул изстрелите и отишъл с куче и прожектор да провери какво става. Отначало не забелязал нищо. После дочул слаб глас, който сякаш молел за помощ. Отишъл до кея, откъдето се чували стоновете. Погледнал във водата и се ококорил — Паркър Коулс с мъка се задържал на повърхността, а около него водата се оцветявала в червено.
— По-о-о… мо-о-ощ… — стенел Паркър.
Пазачът скочил във водата, без да се замисля и с много труд измъкнал тежко ранения докер на стръмния бряг. После се затичал към кабината да позвъни на 911. Спасителният екип дошъл почти веднага и оказал първа помощ на ранения, който вече бил изпаднал в делириум и бълнувал. След това го закарали в болницата с линейка.
Докторите успели да спасят живота на Паркър. Помогнало им обстоятелството, че той бил силен, жизнен човек със здрав организъм. Бил прострелян на няколко места — в лявото рамо, в лявото бедро, дясната предмишница, бузата ми била одраскана… Загубил много кръв и се наложило да му прелеят. Кръвта, която му прелели, била на неизвестен затворник с психични отклонения, осъден за извършените от него убийства на смърт в газовата камера. Ала това бил факт, който никой никога не узнал.
Докерът оздравял и раните му зараснали. Раните, оставени от куршумите обаче — раните в душата му все още кървели. Паркър Коулс описал на полицейския инспектор външния вид на нападателите си, разказал му всичко от игла до конец — че били негри и колумбийци, че били въоръжени, че осъществили сделка с наркотици… Инспекторът записал показанията на пострадалия и започнал издирване, но не успял да открие извършителите на престъплението. Минали седмици, месеци, изтърколила се цяла година, откакто непознатите наркодилъри простреляли Паркър. Постепенно престъплението било забравено, потънало в прашните полицейски архиви и ченгетата насочили вниманието си към актуалните инциденти.
Паркър обаче не можел да забрави за стореното. Много нощи той сънувал случката, отново и отново. Будел се облян в пот и не можел да заспи до сутринта. С изминалото време злобата в него нараствала все повече и повече. Той ясно съзнавал, че бил на косъм от смъртта и че виновните не са наказани. Гневът в душата му бил непривично чувство за добродушния човек, наближаващ четиридесетте. Ала влятата в него кръв от неизвестен затворник крещяла за отмъщение. Той не можел да знае, че течността във вените му е кръв на убиец, дарена в отчаян опит за избягване на възмездието. Станал раздразнителен, често се палел от дребни неща, понякога се потял много обилно и тогава светлините сякаш ставали по-ярки и заслепявали неговия иначе здрав разум. Накрая Паркър Коулс решил да открие тези, които се опитали да го убият и да ги накаже. Да им стори това, което те са искали да му направят. Да ги изпрати в отвъдното с еднопосочен билет.