Тази вечер паркът беше почти пуст. Почти. На една закътана пейка под огромен кестен седяха момче и момиче и се целуваха. Целувката беше доста гореща — ръцете на момичето бяха обвити около врата на гаджето й, който с лявата си длан милваше косата й, а с дясната й мачкаше гърдите. Целувката стана още по-интимна — девойката мъркаше като коте, а момчето бръкна с две ръце под блузката й и напипа меките полукълба. Това развали всичко. Момичето прибра езика в собствената си уста и твърдо, почти грубо отблъсна младежа от себе си.
— Престани, Мъри! Недей!
— Но, Бевърли, какво толкова е станало…
— Не искам това.
— Но нали точно затова дойдохме тук?
— Не съм готова все още. Не настоявай.
Мърел Хокинс пусна русата коса на своята любима Бевърли и прокле наум всички плашливи девствени тийнейджърки. Вече пет месеца и половина бяха гаджета с Бев, а не бе стигнал по-далеч от френски целувки. Не можеше да разбере защо момичетата така се плашат от секса — особено девствените. Не можеше да разбере и друго — как други момчета отиваха на дискотека, запознаваха се там с някое момиче и го опъваха още същата вечер. Може би влияние имаха алкохолът, силната музика и множеството танцуващи — всичко това действаше опияняващо. Отиваш на дискотека, запознаваш се с някое маце, черпиш я едно-две питиета, танцувате, малко се правиш на мъж, малко я лъжеш, завъртяваш й главата и накрая я закарваш в храстите отвън, където я опознаваш вътрешно — в буквалния смисъл. Изглежда толкова лесно… И това за някакви си два-три часа. А виж тук — пет месеца и половина „ходене“ с гаджето по кафета, кина и закусвални, размяна на любовни писъмца и бележчици, целуване и лигавене по пейките, слушане на отегчителното й бърборене за училището, приятелките й и какво е правила днес, изпращане до вкъщи и прочее излишни неща. Ами така е, като се захващам с петнайсетгодишни девственички, упрекна се Мърел, който преди два месеца стана на деветнайсет. Малката Бевърли уж обеща да му направи специален подарък за рождения ден, но в последния момент се отказа и Мъри пак остана на сухо. Е, не съвсем на сухо — нали тя тогава му подари оново глупаво розово плюшено мече с избродирано голямо червено сърце на гърдите, в което пише „Обичам те“. Кога ли малката ще разбере, че подаръци, които са подходящи за нея, не са подходящи за един млад мъж…
— Искаш ли да си играем на гатанки? — плахо се обади Бевърли, нарушавайки мълчанието и изкарвайки Мъри от потока на мислите му.
— Не, не искам — решително отвърна той.
— А на филми? Или на…
— Миличка, моля те. Не искам да играем игрички.
— А какво да правим? За нищо друго не се сещам.
— Чакай да помисля.
Бевърли зачака търпеливо. За да се направи на тежкар, Мърел извади цигара и я запали. Знаеше, че малката не харесва това — цигареният пушек я дразнеше. То какво ли не я дразнеше — цигарите, твърдият алкохол, ироничната му усмивка, сгъваемият му нож, колекцията от книги на Клайв Баркър, която притежаваше… Младежът издуха облак дим нагоре и тихо каза:
— Искаш ли да ти разкажа една история?
— Каква история?
— Интересна. И страшна.
— Ти все такива обичаш — страшни и плашещи — нацупи се Бев. — И все такива книги четеш…
— А какво друго искаш да правим? — търпеливо попита Мърел.
— Ами не знам…
— Щом не се сещаш, ще ти разкажа една страшна история.
Преди години в един град на име Касъл Каунти живяла млада, красива жена. Казвала се Сара. Тя била съвсем сама на този свят, нямала си никого — родителите й я изоставили в сиропиталище още при раждането й и тя никога не чула нищо за тях. Израснала в сиропиталището, където живяла до осемнайсетата си година. После била принудена да напусне и да си намери работа, за да изкарва някак прехраната си. Наели я като чистачка в един ресторант на половин ден срещу мизерно заплащане и така живяла две години — едва свързвайки двата края.