Щом навършила двайсет, Сара била принудена да напусне ресторанта, за да се спаси от постоянните задявки на собственика, който недвусмислено й показвал плътските си желания към нея. Но съдбата й се усмихнала — Сара случайно се запознала с млад мъж, който впоследствие се оказал любовта на живота й. Той се казвал Ричард и бил социален работник — намерил й работа и я приютил в дома си. Сара се влюбила в по-големия с девет години от нея мъж, който бил единственият човек, отнасял се добре към нея досега. Живеели съвсем сами в малък апартамент в идеалния център. Младото момиче сякаш било слънце, изгряло в мрачния му, самотен дом, и съжалението, което отначало Ричард изпитвал към Сара, бързо прераснало в любов. Те се оженили още на третия месец от познанството си, а единствените гости на сватбата им били младо семейство, приятели на Рич. Щастието на младата двойка обаче траяло само година — докато се родил техният син Джим. Тогава Ричард внезапно разбрал, че още не е готов да стане баща и се махнал от града, оставяйки своята любима с дете на ръце. Мъката на Сара била огромна. Тя не можела да повярва, че мъжът на живота й ще я изостави точно когато тя и малкият му син имат най-голяма нужда от него. Но младото момиче бързо се съвзело и преглътнало мъката си със стиснати зъби. Решителността, с която била готова да се бори за детето си, надхвърляла любовта й към мъжа, който я измамил и се показал като най-долен страхливец.
Сара работела като шивачка в малък цех. Работата й отнемала по дванадесет часа дневно. Дванадесет часа, в които се трудела безспир, за да спечели пари за изхранването на детето си, за сметките и за детегледачката, която бавела бебето, докато била на работа. А работата й била действително тежка, тъй като онези, които си гледали съвестно работата в цеха, били малко. Повечето се водели „стари“ работнички, които в работно време пушели, пиели кафета, клюкарствали и се присмивали на младите момичета, които правели само едно-единствено нещо, но то ги дразнело — работели. Така работата се прехвърляла на няколко момичета, в това число и Сара, които се трудели и заради своите „стари“ колежки. Повечето от тях закачали Сара, защото била млада, плаха и скромна, а сега и самотна майка. Нерядко се случвало дори да отблъсква непристойни предложения за интимна близост от свои собствени колежки.
Ала радостта, че е майка, прогонвала всичките й грижи. Когато кърмела детето си, когато го преобличала или просто го държала на ръце, а то размахвало ръчички и смешно издувало бузките си, тогава Сара усещала, че сърцето й сякаш ще литне. Тогава забравяла тревогите си и чувствала, че може да превъзмогне всичко, стига детето й да е до нея.
Но съдбата готвела нов удар за младата майка. Да, странно нещо е животът — злото идва винаги тогава, когато най-малко го очакваш и си най-малко подготвен да го посрещнеш. Може би по този начин съдбата изпитва хората, за да ги закали и да ги направи годни да се борят с живота. А може би просто иска да се подиграе с тях, да им напомни, че не са вездесъщи. Кой може да знае? Веднъж малкият Джим тежко се разболял. Уплашена, Сара веднага хукнала по болници и доктори. Но различните лекари поставяли различни диагнози, изписвали различни скъпи лекарства за лечение на детето й, а всъщност никой не можел да даде точно определение за болестта на бебето. Сара била вече не просто уплашена — тя била ужасена и объркана. Детето продължавало да боледува въпреки грижите и леченията. И в една мъглива декемврийска утрин душата на малкия Джим напуснала тялото му, за да отиде в един по-добър свят. Сара не можела да повярва, че това се е случило. От няколко дни не си дояждала, не си доспивала, само се измъчвала от тревоги и притеснения, тичала по клиники — била капнала от умора. Смъртта на детето й дошла в повече на изтерзаната й душа и Сара полудяла. Този ден не отишла на работа, а се облякла в прости дрехи, повила трупчето на детето си излязла с него навън. Цял ден обикаляла безцелно навън и седяла по пейките, люлеейки мъртвото си дете. Настанало привечер и задухал пронизващ вятър, който карал дори добре облечените хора да бързат към домовете си. Но Сара не обръщала внимание на хората около себе си, които я гледали с почуда, не обръщала внимание на вятъра и студа, нито на снега, скърцащ под протритите й обувки. Изморените й крака я извели в гората извън града, която навявала страх с голите черни дървета, стърчащи сред белия сняг и с грачещите гарвани, накацали по клоните. Изтерзаната жена бавно се движела из девствения сняг, препъвайки се в корени и замръзнали буци пръст, ала продължавала да върви напред. Спряла пред голям дъб и нежно положила тялото на детето си в неговите корени.