Пред очите му се разкрила шокираща гледка. В дупка в корените на дъба, досега прикривана от камъка, лежали останките на труп — труп на малко дете. Питър се обърнал изненадан към привидението. В очите на Сара плували сълзи. Тя се обърнала и се изгубила сред дърветата — просто се разтопила в мрака. Пит разбрал каква е тъгата на нещастното привидение. Изправил се, намерил въдицата и останалите рибарски такъми и се отправил възможно най-бързо към града. Там вдигнал на крак участъка и довел няколко полицаи и лекари, но никой не могъл да каже чие е това бебе, въпреки че провели цяло разследване.
На следващия ден погребали останките на детето в градското гробище. Оттогава духът на Сара спрял да се появява и намерил вечен покой. Ала легендата за Плачещата от Касъл Каунти станала част от градския фолклор и досега бабите плашат вечер децата с нея, а старите пияници си я разправят на по чашка.
Бевърли слушаше своя любим с отворена уста и пребледняло лице. Мърел погледна гаджето си и се усмихна мрачно — да, беше успял да я стресне.
— Хайде да си ходим. Моля те — умолително каза Бев.
— Добре — съгласи се Мъри и стана. — Искаш ли да те прегърна?
— Не, не искам.
Момчето сви рамене и последва своята малка приятелка, която вървеше на няколко крачки пред него, кръстосала ръце пред гърдите си и треперейки от страх и студ. Мъри извади нова цигара и я запали, вдъхвайки с наслада дима. Да, малко неща могат да се сравнят с усещането, което изпитваш, щом уплашиш някого — кривичко се усмихна младежът и се загледа в апетитното задниче на Бевърли.
Вечният кандидат-студент
За Робърт лятото на 1999-а си остана най-хубавото и весело време от живота му. Беше изтекла първата година от следването му в Колумбийския университет и сега се връщаше в родния Клатърбък, за да изкара лятото като един безкраен купон. Въпреки заядливите преподаватели, обемните курсови работи, тежките изпити и като цяло трудното следване не можеше да каже, че студентският живот не му харесва. Той си имаше и своите добри страни — лудите празнувания в общежитието, задяванията с колежки, обикалянето из града, кисненето по кафенетата и какво ли още не. Боби си спомняше с усмивка дори случаите, когато оставаш без пукнат цент и се налага да работиш като барман, келнер или чистач, за да се издържаш, досадното писане на реферати в библиотеката, зубренето за изпити по време на сесията и какво ли още не…
Двата автомобила летяха с бясна скорост по шосе №41 и от тях се чуваха пиянските подвиквания на возещите се. Черният „Форд мустанг“, на чиято предна седалка седеше Робърт караше малко пред червения „Плимут“, който все се стремеше да го изпревари. Колите се надбягваха с около деветдесет мили в час — застрашителна скорост, още повече, че шофьорите и на двете возила бяха на градус. Ревът от двигателите бе единственият звук, който нарушаваше лятната нощ. Фордът намали и зави по черен път, следван неотлъчно от плимута.
Двата автомобила спряха на пътя пред пуста поляна, сред която самотно стърчаха няколко дръвчета. Вратите на колите се отвориха от тях се изсипаха девет души — четири момичета и пет момчета, в това число и Робърт. Смях, залитане и непристойни подмятания огласиха тихата поляна. Шофьорът на мустанга, висок изрусен младеж на име Шон, отиде при шофьора на плимута — намусено момче с обърната бейзболна шапка — и го тупна по рамото.
— Имаш още да учиш за шофирането, Мики!
— Просто извади късмет, Шон, това е — навъсено каза Мики. — Следващия път ще те мина и ще ми дишаш прахта.
— Да бе, мечтай си — ухили се Шон и последва тайфата.
Всички се запътиха към средата на поляната, където лежеше огромен плосък камък, целият почернял от паленето на огньове. Робърт стигна първи и се зае да вади сандвичи и напитки от раницата си. Загледа се в приятелите си — четири момичета и четири момчета, всичките гаджета — дългият Шон и нисичката, тиха Дебора, Мики с неговата червенокоса Евелин, която обичаше да клюкарства, чернокожите Глен и Шерил, чиито бели зъби проблясваха в мрака, пияният като кирка Тони и русата едрогърда мажоретка Нанси, която едвам го крепеше да не падне. По лицето на Боби за миг премина тъжна сянка — всичките му приятели щастливи и с гаджета, а той сам… Но бързо се овладя и отново върна веселото си изражение. Човек не трябва да завижда на чуждото щастие, а и от горчив опит знаеше, че понякога е по-добре да си сам. Трябваше да се радва за приятелите си, а и на ден като днешния не подобаваше да е тъжен…