— Не мога да повярвам, че се виждаме. Бях забравил за теб — къде отиде, какво стана с човека, с когото си прикривахме един друг гърбовете през войната — говорел старецът. — Но още ти пазя талисмана — виж!
И професорът станал, отворил едно чекмедже на бюрото и извадил сребърна верижка, на която се полюшвал странен пръстен — бяла и черна змия, захапали опашките си. На свой ред Джон бръкнал в пазвата си и измъкнал оттам златна верижка, на която висяло тигрово око, голямо колкото яйце от гълъб.
— И аз пазя твоя — рекъл Джон.
След като си разменили обратно амулетите, двамата се чукнали с коняка — „за доброто старо време“, отпили и ректорът нетърпеливо попитал:
— Разказвай! Какво си правил досега, защо все си се опитвал да станеш студент, а пък аз не съм разбрал за това…
— Спокойно, Арт, спокойно. Всичко ще ти разкажа. Едно по едно. Нали помниш, като се разделихме след войната? Никой от нас не знаеше къде отива и какво ще прави с живота си сега. Аз се отправих на юг, все на юг. Накрая се установих в Алабама, направих си ферма и там се установихме с Маргарет…
— Тя как е? — прекъсна го Артър.
Джон свел поглед.
— Почина при раждането на Джордж, втория ни син — глухо отвърна той. — Преди повече от шейсет години.
— Моите съболезнования. Не знаех…
— Няма нищо. Както и да е. Живяхме мирно и тихо, родиха ни се две момчета. Аз все ти пазех талисмана — така и забравихме да си ги разменим тогава… Предсмъртната заръка на Маргарет беше да не оставям синовете си неуки. Не успях да я изпълня…
Джон направил пауза и изгасил пурата си в пепелника. Отпил глътка коняк, облегнал се назад и продължил:
— Не успях. Бях беден, наблизо нямаше университети — къде ти, то началните училища бяха кът. А и трябваше да работим във фермата — тя ни хранеше. Успях да ги науча криво-ляво да пишат и смятат — колкото да отчитат реколтата, която сме събрали и толкова. Веднъж се изви буря, валеше силен дъжд, тичахме към хамбара да спасим каквото можем от посевите… — гласът на Оливър се задавил, но той продължил дрезгаво да разказва — … изведнъж проблесна мълния, раздвои се и порази момчетата ми. Превърна ги във въглени пред очите ми…
Джон Оливър спрял за момент, за да се успокои. Артър му предложил кърпичка. Джон махнал с ръка и продължил:
— Оуен беше на тринайсет, а Джордж на девет. Първо смъртта на майка им, а сега и това… Бях полудял. Нощем излизах и бродех из гората като призрак, а понякога се напивах и беснеех из къщата. После се успокоих, взех се в ръце и продължих с работата. Минаха няколко години, запознах се с едно момиче — казваше се Илейн. Роди ми син, когото изпратиха във Виетнам и повече не го видях. Тия проклети войни… Илейн се поболя от мъка по детето ни и не след дълго почина и тя.
Джон отпил от коняка.
— Тогава реших — ще правя, ще струвам, но ще продължа обучението си. Щях да завърша повърхностното си образование, да се изуча заради синовете си. Заради Маргарет… Тогава тази идея ме обсеби и не ме оставя и досега. Посещавах една гимназия известно време, издържах приравнителните изпити и вече имам завършено средно образование. Но така и не успях да се запиша за висше — вече съм пробвал над петдесет пъти…
— Ти ще станеш студент, помни ми думата! — разпалено го прекъснал пак възрастният ректор. — Аз ще направя всичко възможно…
— Не Артър, не. Не искам по този начин — не обичам да лъжа, да мамя, да постигам целите си благодарение на връзки. А и да ти кажа — вече се уморих. Тази година опитах за последно и пак не стана. Карай да върви — няма значение. Може би пък не ми е предопределено да стана висшист. Ще се върна отново във фермата и ще си работя тихо и кротко. Може и да се запозная с някое момиче и да се оженя отново — в крайна сметка животът продължава…
— Едно нещо обаче ме притеснява и ме хвърля в най-голямо недоумение — казал Артър и се взрял в очите на своя отдавнашен познат. — Как се запази така млад? Не разбирам! Как…
Вместо отговор Джон повдигнал косата от дясната част на главата си. Там личал стар белег, където не растяла коса.
— Помниш ли, като ме улучиха с куршум тук? Докторите казваха, че едва ли ще оцелея.
— Помня, как да не помня, толкова пъти те посещавах в болницата и ти носих портокали…
— Е, ако си спомняш, оперира ме един страхотен хирург и измъкна куршума от черепа ми. Виж го, и досега го нося със себе си.
При тези думи Джон бръкнал в десния си джоб и извадил сплескано парче куршум, което блестяло като излъскано от постоянното носене и пипане.