— Мисля, че тогава е станало всичко. Проклетите германци сигурно са пробвали най-различни гадости в опитите си да направят оръжията по-смъртоносни. А може би куршумът е засегнал някоя част от мозъка, отговорна за стареенето, или пък нещо от тоя род — не знам, не ме бива много в науката. Но оттогава съм така — не съм остарял и миг след онзи момент. И не чувствам нито умора, нито загуба на памет — нищичко, здрав съм като бик, слава богу. Но се страхувам, Арт. Колко ли ще живея? Докога? От това ме е страх.
Джон Оливър и Артър Бримстоун излезли от сградата, а навън слънцето прежуряло в ранния следобед. Двамата се здрависали на раздяла — стари приятели и бойни другари, но единият на двайсет, а другият на почти деветдесет години.
— Ще се видим ли отново, Джон? — попитал ректорът.
— Не знам, Арт. Вероятно по-скоро, отколкото предполагаме. А може би в някой друг, по-добър живот. Но дотогава мисля да зарежа опитите си да следвам и да си поживея. Имам пари в банката — в днешно време държавата се грижи за земевладелците. Искам да изживея живота си добре, защото не знам всъщност колко време ми остава. Знаеш ли, задръж го.
Джон извадил куршума и го сложил в ръката на професора.
— Не знам защо, по дяволите, го разнасях навсякъде с мен през всичките тези години. Глупаво суеверие навярно. Вземи го, или пък го хвърли… както искаш. Аз ще отида в най-близкия магазин за дрехи и ще се облека според модата — омръзна ми този стар костюм. Човек трябва да живее в крак с времето, нали така? Е, ще тръгвам. Страшно се радвам, че се видяхме. Може пък да се срещнем скоро и да си поприказваме.
— Когато кажеш. Потърси ме пак в кабинета — там прекарвам най-много време.
— Сбогом, Артър.
— Сбогом, Джон.
Професорът дълго следил с поглед отдалечаващата се фигура и въздъхнал. Прибрал в джоба си сплескания куршум, когато изведнъж се сепнал и се втренчил в ръцете си, които стискали парчето метал.
Дланите му били здрави и силни, без нито следа от бръчка — ръце на млад и здрав мъж, а не ръце на старик.
— Това ли беше историята? Не беше никак страшна.
Тони най-после бе успял да поизтрезнее — поне до степен, за да му е възможно да говори.
— Да, но беше хубава — нежно го сгълча любимата му Нанси.
— Определено ми хареса — съгласи се Шон. — Ама вие нещо сякаш заспахте. Я се стегнете! Купонът тече-е-е-е!
След този вик Шон награби куп съчки и ги хвърли в полуугасналия огън. Сухите клонки запращяха и пламъците лумнаха весело с подновена сила, а Шон не преставаше да добавя нови и нови съчки. След това се строполи до приятелката си, изтощен от усилието, а Глен и Шерил се заливаха от смях. Мики и Евелин страстно се целуваха, забравили всичко около себе си. Робърт търкулна празното шише в тревата и се взря в огъня, чиито отблясъци играеха по лицето му и сякаш бяха предизвикали щастливата му усмивка.