Антон Страшимиров
Хоро
1.
— Той да си гледа свещите — клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!
Пийналите обущари — баща и син — проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:
— Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кесии-и.
Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.
Обущарите отминаха. Младият викаше:
— Лъжат, та-те-е — лъжат, тях-на-та-а… И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!
— Лъжат верицата им — кандилкаше се старият. — Ама когато — когато ни колят, Събчо, не — не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната…
В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандидата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът — полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всичи. И всеки се посвиваше.
Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се — Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.
— „Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н’ам кой още, а нито един от Карабельовия род.“
Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.
— Съвладей се, Миче.
Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните й бяха пребелели, тя шепнеше:
— Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.
Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях.
Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.
…Той й е вече мъж. А улиците са същите и къщите — същи, и небето, и слънцето — все същи.
Не, човек не може да избегне съдбата си.
Впрочем, то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, дворищата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.
Мичето разкри очи. И й бликнаха сълзи. То — прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени… И гледаше от амвона баща и мъртвешки блед… Защото той умря… Той нали умря — още преди две години…
„О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!“
— Какво, Миче?
Мичето плахо замижа.
— Господин Иванов.
— Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!
Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата й и в ушите й фучеше: „Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!“
Това не можеше да не се разбере!
Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето.
Да, не с всичко може човек да се примири.
Впрочем, той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска — и наследство, и пари.
„Нека вземеше всичко — в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!“
Сочното лице на Мичето се сви. — Да беше склонил той, околийският, на пари… да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго…
„И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!“
Младоженецът я загледа пак.
— Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка?
Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала?
И замижа.
Нищо от това, разбира се: да става, каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода… Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба… Да, той беше… И не се знае сега какво ще бъде… Нищо се не знае, нищо!
— Сотире!
— Какво, пиле?
Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво й беше текнало. В съзнанието й стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега.
„Уф, и защо ще убиват евреин. — Сашко е заклан, милият, родният!“
…Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.
— Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?!
Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.
„Ех, нека.“
Младоженецът я гледаше остро.
— Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!
— Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?
— Не.
Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и — рев: може да ги раздели човек.