Сотир се нещо поколеба. (Мичето наистина може да избяга, ако старата й е дала скъпоценностите си… Да, може да избяга в Америка.)
„Глупости!“
Ще избяга Мичето! Де по дяволите? Не, това е изключено! Сотир забърза. Мошеник Миндилев! Той е минал в овощака, за да зарови плячката си.
Луната стоеше високо, нощта бе съвсем бяла и тишината — зловеща. Сенките на дръвчетата се тълпяха между дънерите като дебнещи убийци.
Сотир се оглеждаше поприведен, проточил врат И не посягаше за револвера си. Той ще повали Миндиля с пестник.
Пристъпваше на пръсти. Не дишаше.
Изведнъж ръката му прошари по кръста: кривото му око се избели и се скова: долната му челюст изтрака.
„Убит“!
Не можеше да се увери — то беше невероятно. Нямаше обаче съмнение проснатият недалеч труп беше Миндиля — лунният блясък се пречупваше в сърмената му нашивка.
„Убит“!
Хвана се о клон — побиха го тръпки. Стори му се може би, че и това убийство е извършил сам той И вече трепереше като лист.
„Да посегнат на полицията!“
Хм, те може да посегнат и на Сотира! Даже още сега може да посегнат, в тоя миг… Аа!
Трупът лежеше недалеч, окървавен и страшен. И нямаше наоколо никой освен помръкналата бяла нощ и зловещата тишина. Никой! Не, това беше ужасно. Кривото око на Сотира изхвръкваше из орбитата. Сега трябваше да има някой тук! И трябваше тоя някой да хване Сотира!
Зъбите му изтракаха пак. И проточи той врат — за да го колят може би.
В овощака обаче все още нямаше никой, съвсем никой — настина!
И течаха секундите, тежки като разтопено олово.
Най-после ръката на Сотира почна да чувствува револвера, който играеше в нея като тръстика. Кривото му око се прибра в орбитата и се вторачи в проснатия труп. Той лежеше с глава в локва кръв, а до нея тъмнееше черна дръжка на забит в земята нож.
Трупът и ножът бяха като живи говореха. Но животът се сковаваше с техния говор. Чудно беше, че Сотир не хукна да бяга. Задържаше го може би кривото му око: то вече играеше между трупа и ножа.
„Неговият нож! Със самия негов нож“…
И се стъписа. Отличи околовръст стъпки — на убийцата сигурно! Потръгна по стъпките. И спря забъркан: по рохкавата пръст съвсем ясно личаха стъпки и от женски токове. По челото на Сотира се преплетоха бръчки — предугади нещастие. Взираше се развълнуван: стъпките идеха откъм дома! Потръгна, накъдето вървяха стъпките. Но се видя пред пробива в темелния зид на Капановия сенник.
„А-а!“
Сега беше вече ясно. Тук са работили крадци, пробили са стената… Така… Полковникът одеве се усъмни… Той имаше право… Тъй… Едни са работили пробива, а други са наблюдавали от сенника с бинокъл.
„А и жена между тях …“
Не, какво значеше всичко това наистина! Защо е убит приставът Миндилев?
Сотир стоеше замаян. Не знаеше защо е тук и какво търси, недоумяваше какво трябва да предприеме.
Но будеше се вече в душата му тревога и скръб. Очевидно, около него ставаше нещо страшно. Миниран е може би целият дом!
„Миче!“
Ръката му съвладя револвера. Да загине Мичето! А-а, той би убил света!
Потърка си челото. И кошмарният сън се разсипа. Домът стоеше непоколебим, прозорците светеха и ръката на Сотир Иванов стискаше — също непоколебимо — револвера. Да дойдат! Нека дойде, който смее!
Потърка си челото пак И вече знаеше къде е, защо е дошъл, какво търси Мерзавец Миндилев! Той сам се е наврял в ръцете на убийците си дошъл е да зарови скъпоценностите тук и пристъпи до трупа. Да, до главата му зееше дупката, която е копал Мерзавец!
И не бяха сега страшни ни локвата кръв, ни забитият в земята нож. Сотир се задъхваше от гняв. И тършуваше в джобовете, в ръкавите, в пазвата на кървавия труп. Не, нищо нямаше убийците са опипали всичко!
„Разори ме, мошеник!“
Негодуванието в душата на Сотира преля, едното му коляно потрепера, ще ритне трупа.
Но това ли беше сега важно!
И се наведе пак бръкна в задните джобове на куртката.
Приклекна, прималя му тук бяха всичките — всичките! Брилянтните обици, пръстените, накитът — пендари и златният часовник, емайлиран — с тройния ланец, сладко мек, змийски мек.
Устата му се наляха, той преглъщаше трогнат. И галеше скъпоценностите: познаваше ги. Когато почна сечта — и хванаха Сашка Карабельов, — тогава кметшата донесе — ето същите — цяла шепа, — донесе ги на Сотира, за да спаси Сашка, ха-ха! Не, Сотир не прие! Достойно отказа. Да. Не прие. Не отстъпи за нищо на света!…
„А тоя мерзавец Миндилев тази вечер щеше… Мерзавец!“
Сега Сотир би могъл да ритне трупа.
...........................................................................