Кметшата търсеше Мичето. Оставила я беше в мутвака — и лампата не беше угасена тогава.
„Хм, да се е върнала сама горе в сватбената зала!?“
Не, това не можеше да се допусне.
Излязла е тя, Мичето, на двора да се оведри.
— Миче, Миче, ма!
Наковица се наведе под стълбите към черния вход. И се блъсна о Марга.
— А, Марга. Вън ли е Мичето ма?
— За-защо? Ка-какво?
Марга се хвана о кметшата. И трепереше. Притисна се о нея. Търси може би да си излее бездомнишката скръб. Е тя е расла, бедната, у Карабельови, свързана е с целия дом, който ето, не се знае сега как ще свърши…
Марга се припя:
— Йоох, спустя Карабельовият дом, госпожа, опустя-я.
Бедничката слугиня. Но кого по-напред да съжалява човек сега. Кметшата се отегчи. — Опустял бил Карабельовият дом! Марга е изкуфяла: зет влиза вкъщи, а тя…
— Я върви да си оплакнеш лицето. Де си била?
— Ни-ни-никъде.
Марга се задърпа. И току приклекна.
— Госпожо — водица — умирам — йоох!
Бялата нощ проникваше през замрежените прозорци на мутвака. Кметшата наля вода — слугинята Марга е нещастно същество, заслужава съжаление.
А Марга, изцъклила очи, озърта се — иде и да бяга може би. Кметшата натисна чашата вода в устата й.
— Ха, пий! Че ела на себе си, стара жена си. Умряла ти чорбаджийката, чудо станало. Мигар няма да умрем и ние. Ха върви сега при покойната, че е грехота да се оставя смъртник сам.
Нежната кметша проследи грижливо слугинята до мъртвешката стая, а после пое стълбите. — Мичето трябва да е възлязло горе. Затворило се е в някоя стая.
Е, нека си поплаче.
Снажната жена се оправи пред огледалото и влезе в сватбената зала.
Говореше Ячо, прокурорът. Пофъфлаше. Но мисълта му бе строга и отсечена. — Трябва да се излезе на правия път. И съвестите да бъдат на чисто. Стига вече партизански лъготения. От днес — на една страна са разрушителите, на друга — всички останали.
— И няма вече, господа — няма място — по целия свят — за двете страни: на земята ще живеем или само ние, или само те!…
Кметшата се трогна, т.е. тя намери сълзите си: нали не биваше със сухи очи да изрази това, което имаше да обади! Забърса очите си и разля треперлив глас:
— Господа, бог да прости старата Карабелица!
Настанаха всички Полковникът отсече тържествено лице.
— Чашите, господа. Стражари, вино. По възможност веднага!
…Кръщаване, венчаване, погребение: ето пътя на живота.
Полковникът трогателно подчертаваше думите си. — Пладне на живота е венчавката, вечер — погребението.
— При нашия трагичен случай обаче, почитаемо събрание, аз имам честта да ви напомня — и да подчертая — третото начало на живота, ореолът на чест и слава: рождението.
…Полковникът е пийнал, разбира се — човек е и той най-после. Но хората бяха попреяли, а ораторът задълба: помълчава, обмисля, повтаря, като на словесно.
Кметшата беше неспокойна: не се явяваше Мичето. „Ще вземе да се отрови това момиче. Всичко става, много й се набра.“
И не издържа нежната яловка: повъртя се и цвръцна навън. Жена! Полковникът се престори, че не забелязва. И продължи — за рождението. То е нещо по-върховно от личната съдба и по величие надхвърля трагедията на смъртта.
— Ето, почитаемо събрание, това върховно нещо се извършва днес пред очите ни: въпреки косата на смъртта, която се размахва, ето ражда се наново нашето отечество! Да-а сред кърви!
…Влезе обаче околийският началник и хвърли тревожно:
— Господа, неприятност. Само без вълнение, моля ви се.
Полковникът кипна:
— Молчат!
Хората недоумяваха. Началникът добави:
— Нашият храбър пристав Миндилев е убит — вероломно — на двора тук, под самите ни прозорци!
„Убит!“
Лицата пребеляха. Никой, види се, не беше свикнал на тази дума. Полковникът даже изплези крайчеца на езика си.
„Убит!“
Прокурорът пипаше с две ръце очилата си, а младият адютант се изпъна: — чака заповед.
Само кметът, бай Нако, седна и подпря глава с ръка, облакътен на масата, т.е. залепи длан о сляпото си око и дигна пръсти нагоре, като че гласува…
Но влезе кметшата — Наковица, — огледа смутено всички и се обърна към началника:
— А бре, младоженецо, кам ти я булката?
Стройната яловка се помъчи да удари на смях, но гласът и трепереше.
Младоженецът страшно пребледня. Спомни си навярно женските стъпки в овощака.
— Мичето?!
— Няма я. Претърсих цялата къща. Бях я оставила в мутвака долу. Отивам — няма я. Питам Марга, слугинята. Хм, гъска: нищо не може да й се разбере.
Сотир запреглъща — приседна му. И си изтегли револвера. Кривото му око се избели. Такъв ще е той, когато хора убива. Завъртя се на пета и нещо изскимча — излезе.