Полковникът въртеше очи и не можеше да разбере. Но реши протри шепи към адютанта си:
— Подпоручик, тревога — веднага! И ординареца с коня ми! Пст! Пратете ми първия срещнат патрул: ние не можем да се облягаме на тази пършива полиция! Пст! Да почнат не-мед-лено арести: всеки срещнат, всеки — без изклю-че-ние!
Адютантът удари за трети път крак о крак и излезе. Бай Нако забарабани с пръсти над сляпото си око.
„Ще арестуваш ти, чакай…“
Тя ще стане една… Нали са почнали избиванията току пред прозорците ни, то… селяните трябва да са вече пред града… И не се знае кой ще осъмне утре…
Полковникът отсече сурово:
— Господа, по местам!
После изви ръце на хълбок.
— Ну, и таз добра: да убият полицейския пристав под прозорците ни!
И пак занемяха. Бай Нако изпъшка:
— То още се ядва. Може и женска история да е: Миндилев обичаше тънкия занаят.
Помълча после и додаде:
— Другого, другото-о!
Ачо, прокурорът, пипна наново очилата си. Какво друго? Обърнаха се и всички.
— Не разбрахте ли? Булката е отвлечена! Ялова ни е сватбата!
Еснафите са спогледнаха с широко разкрити очи. Изби ги може би на смях. Бай Нако ги следеше. И сви лукаво очи. Да, убийството на пристава навярно беше във връзка с изчезването на булката. И всичко това тая вечер може би е цял заговор.
— Има тук, господа, риба работа: не се току-тъй отвлича булка насред сватба!
Полковникът го измери с позеленял поглед! И Наковица простря нога под масата — настъпи крака на мъжа си.
Но какво разбираше тя. Жена! Къде ще се договеди, че то сега е и до нейната глава. Бай Нако се поразсърди. И посрещна дръзко позеленелия поглед на полковника. Като искат да я карат на своя глава — те, военните, — на им сега! — После се обърна пак към еснафите:
— Криво да стоим, право да говорим: — сватба ли беше нашата днес?!
Полковникът замига. Мазник бай Нако, пфу! Партизанин! Отваря си вратца пред еснафите, та ако стане нещо през тази нощ, ще падне утре пак на краката си.
— Какво искаш да кажеш, кмете?
— Нищо.
Бай Нако запали цигара. Запали и полковникът. И се измеряваха с очи. Еснафите се свиха съвсем. Че сватбата им днес беше никаква — то е тъй, кой ще спори. Но нали уж кметът и кметшата бяха сватували… Така се знае в града. А ето какво излезе сега!…
Полковникът направи гушка.
— Че сватбата ни, кмете, е н’ам каква — за това няма спор.
Но кой я устрои? Да не съм аз тука кум за кривите очи на някого?
И се обърна към кметшата:
— Речи му, Софке, да млъкне, че ще ме земат дяволите. По чие настояване се намесих аз в тази каша, ако не по ваше.
Бай Нако загледа през дима на цигарата си. Хубаво настояване наистина! Полковникът се пазари — за кумството си — с дни. И взе хубав десятък от Карабельовото наследство. Да, но му не взе!
— Остави, Гнойнишки! Не знам кой прав — кой крив, но краят му се не види. Вършите я някаква вие там, военните с полицията, а кой що отговаря, един бог знае.
Бай Нако беше свил езика си на фуния. Едвам се сдържа, ще му отпусне края. Че управление ли е това наистигна! Кога е било тъй и къде — къде по цял свят?
Полковникът пребледня.
— Ще рече, кмете, ти си пак чистият. Ни лук ял, ни на лук мирише, а?
Кметът отново сви език на фунийка! И таз добра! Вършил там — околийският началник — с Мичето — таквоз — свършил я като кучето на нивата — пфе! А после — хората криви.
Бай Нако втикна ръце в джобовете на панталоните си.
— Вие сте власт! Полицията е власт! И прокурорът! А намеси ли се някой?
Ячо подскочи. И погледна полковника. По устните на тоя се очерта пеница. Сватбарите се спотаиха. Бай Нако обаче нехаеше. Нанася се през една нощ — тъй или инак-небивало петно на целия град: опозорява се — в самото околийско управление — единствената дъщеря на най-видното семейство.
— Да, господа! А няма кой да се намеси! Няма и няма!
Какво е трябвало да прави той, кметът на тоя град? Заповядайте да кажете! Заповядайте! Да скръсти ръце? Това ли? Никога!
— Аз от двайсет години представлявам — в тоя град — една партия с неизброими заслуги към отечеството — да!
Не, бай Нако не е можал да допусне опозоряването на тази партия в неговото лице като кмет: по никакъв начин!
— Прочее, трябваше да действувам, г-да. Но как? Заповядайте да кажете!
Сватбарите мълчаха. Ясно беше, че скандалът е трябвало да се потуши: длъжен е бил той, бай Нако, кметът, да измие нанесеното на града петно. И изпълнил е той това достойно, най-достойно. Намесил е даже и своята съпруга, да, как другояче? Женска история! Направил е въобще бай Нако възможното — при наличните обстоятелства. Той дълго е молил — трябвало е! — дълго е убеждавал — не е могло другояче! — и г-н полковника. Молил го и го убеждавал най-напред лично, после чрез приятели, а накрай и чрез жена си. Да. И е успял!