Прочее, тази беше историята и този бе смисълът на това сватбено тържество днес, което, уви, ето свършваше сега с потресающи събития!
Бай Нако се покашля в шепа:
— Но, господа, най-после човек предполага, а бог разполага. То не се знае още наистина какво е и накъде ще избие, но не бива тъй. Не, не, не! Казвам, не! Опълчихме целия народ против държавата си, почитаеми граждани! Къде ще му излезе краят! Помислете! Стара мъдрост е, казвам аз: глас народен, глас божи!
…Полковникът беше бит. Бит по всички линии. Ячо, прокурорът, загледа настрани.
Но изведнъж далеч — през града далеч — рухна сякаш скала.
Тишината се залюшна. Залюшна се и самата бяла нощ. И се начупи; над града полетяха — и се трошеха хиляди буци пръст.
Гарнизонът биеше тревога. Дребняха барабани, ечаха тревожно тръби. Зовяха от всички страни. И гонеха на всички страни. Стичайте се, хей! И бягайте…
…Белите, белите септемврийски нощи!
Полковникът изви и двете си ръце на хълбок: надигаше се на пръсти; пораснаха му криле. И погледът на очите му вече тъпчеше бай Нака, тъпчеше го вдън земя. Пъзльо, демагог, безхарактерен човек, партизанин!
Залата онемя, сватбарите изтръпнаха. Полковникът измери и тях с унищожаващ поглед и процеди малко през нос.
— Значи та-ка-а. Прочее, господа, аз ще им дам сега един глас божи, че ще ме помнят и внуците им!
6.
Старият обущар Капанов мърмореше нещо в сайванта зад Дрангазовата хумба…
— Събчо-о, завий ми цигарата, момчето ми… Тю-ю бре, треперят вече ваджишките ръце… Събчо-о!
Събчо не чуваше. Облакътил се на зида, пуши и зяпа в месечината. Е, заковала се е тя на небето и не мърда. Бяла нощ! Бяла нощ, черна гойна!
Събчовата цигара догаряше на долнята му устна. И гърлото му беше съвсем засъхнало. Май с Дрангаз, не рачи да отвори, тю-ю му и човекът! До вчера се въртеше на пети пред тях, а ей го, надул се и той сега.
Събчо изви шия към хумбата и изпсува.
Инак може и вкъщи да си е човекът, разбира се; отишел е да вечеря; амче… То се чу отначало говор долу наистина, но хумба нали е, плъх да цвърцне, пак бумти.
— Събчо бре, Събчо-о!
— Какво, тате.
— Завий ми цигарата, момчето ми.
Събчо пак направи оглушки. Надигна се на пръсти до зида и пружеше шия към дворищата, следеше нещо.
А старият наостри уши към хумбата: счу му се пак глъчка долу:
„Ба, има някой вътре“.
И се залепи о вратцата. Но шумът заглъхна.
— Отвори, Дрангаз! Празник е най-после жа си дотамамим карара, та че утре — на работа пак!
Хумбата не се отзова. Старият приклекна до стената.
Хм, работа утре — хе-хе… Вятър е вече и делникът му, вятър и празникът, вятър! Няма живуване и това си е. На че хлябът стана 35 гроша — тц, тц, намярата му майна!
Събчо събори камък от зида, унесен по това, което следеше из дворищата И повика шепном баща си:
— Тате, тате! Тате бе, я ела!
Старият смачка в шепа недоправената си цигара и пристъпи. Загледа. Любопитен и той! Дотрябвало му е какво там някои вършат — яли си главите, хе!… Ех, да ми вървял занаятът! Че жа се дели от дюгеня си старият Капанов! А бейоо! Светът да се запали от четирите страни, той не жа дигне глава… Да гори светът! Же ти тръгнат теб Капановците да зяпат… и по хумби да киснат сега, когато на главата им е вдовица снаха със сирачета, еех!
— Е, какво, Събчо, а?
— Мома се краде, тате!
Из дворищата ставаше нещо. Влачеха жена. То не личеше дали тъкмо я влачат, или я само водят, но работата не беше чиста: пълзят все край стените, а по дворните преходи се чугулят жени — посрещат ги и сякаш се прегръщат…
Обущарите, баща и син, пружеха шии.
— Мома се краде, тате! Казвам ти! Само да видиш!
— На такова ми мирише и мен. Хаирлия да им е, Събчо.
Но заглъхнаха дворищата и замря бялата нощ пак.
Хумбата на Дрангаза не се обаждаше.
Старият обущар втикна в ръката на сина си недоправената цигара.
— Завий ми я. — Тю-ю му и животът, брей! — Инак нека крадат, Събчо. Мома било или друго: да крада-ат. Тя се видя вече.
Събчо завиваше цигарата. — То не се още знае — за ония там, из дворищата — крадат ли момата, или сама им отива тя, току.
Старият се прозя — Все едно. Върти се светът. И не е лошо, нека се върти — колелото недно!
— Да се женят, Събчо… За хората, казвам… Да се плоди народът, че… че каквото ни подбраха чорбаджата, жа ни кърдисат… Коренът жа ни пресушат, само да видиш.
Събчо драсна кибрит. — То все ще се пресуши нечий корен, ама ха да видим чий.
— Запали, тате. Пали де! И си гледай кефа не жа ни кърдисат: нямат сметка! От нашия пот живеят, тяхната. — Ама ако дойде ред ние да ги…