Събчо се ококори, вратцата на хумбата скръцнаха.
— Ах, твоята верица кръчмарска!
И на един скок затисна рамо о вратцата.
— Дрангаз, отвори! Жа я изкъртя — казвам ти, Дрангаз — не си яж…
Вратцата се залости отвътре. Време ли е за отваряне: откога е минал полицейският час!
Старият обущар избута сина си. Дете си е още Събчо, не е проумял света: армейски уста и царски врата отварят.
И сви устни о ключалката:
— Дрангаз, отвори да чуеш какво се случи. Ние сме бе, аз, Капанов, с моя Събчо.
И Дрангазът отвори: лъхна из хумбата на вино и тютюн.
Стълбичката беше стръмна, но не им е първица на обущарите: смъкнаха се долу като по въже.
Мъждееше присвита лампа и бялата навън нощ примигваше из свряно високо прозорче. Край бъчвите блясваха цигари и потухваха като светулки. Двама ли са, трима ли? Хм, панти някои… от измета на руския цар ще са: нали те колят вече кучето у нас, тяхната…
Старият Капанов се сложи на нисък стол и се наежи:
— Седни, Събчо, Дрангаз, пелин!
Събчо зави цигара и драсна кибрит — огледа другите в хумбата.
— Кои сте бе?
Хората мълчаха. Събчо се наведе до баща си:
— Селяни, тате. Май че са малевците — я се обърни.
— Да са, Събчо, нам що.
— Ония бе, тате, хората от Малево… дето ги млатиха — в казармата — и повече от нас.
— Аха…
Старият се обърна. Но видя в мрачевата пак само блещукане на цигарите.
— Вие ли сте, аленколар?
— Наздравичко, дядо Капанов.
— Пийте наздраве. Да ви е сладко Мръдни бе, Дрангаз!
Дзангазът положи табличката на земя и зачака да чуе какво се е случило Но Събчо го сгриза:
— Жа ни светиш ли бе? Махай се, не жа си сбъркаме устата.
После дигна чаша към малевците!
— Наздравичко, другари Бог да прости загиналите… че и тия, дето жа гинат!
Хумбата се преобрази. Главите се наведоха. В казармите са пак — те: обущарите, малевците и други още, много други… Тъмно е и вони… Слушат се охкания, подът е разкашкан от кърви… Ех!
Старият Капанов изпъшка. И гаврътна чашата пелин. А мъката му се понесе като прозявка: пъшкаха един след друг всички. Събчо проточи глухо:
— „Как хотите стерегите. Я и так не убегу-у“.
Как я пееха те там? Пееха и плачеха. Нищо.
— Какво се е случило навън, дядо Капанов?
— Ами, случило се. Дрангазът не отговаряше.
— Ние пък помислихме кой знае какво. Събчо засука мустак.
— Какво има да се случи едни гледат сватба, други — брадва.
— Тъй е.
— Само у Карабельови — там началникът, кривоокият — неговата — сега вече жа накриви калпак умряла е — сред сватбата — старата тютюнджийка.
— Тъй ли? — Виж ти! — Върви му на кръволока.
— Върви му. — Събчо зацеди през зъби: — Дебелото Миче — Карабельовата — тепърва жа дебелее… Да плюе на братовата си памет — тю, анасъна — Хм, тц, тц. Ама нищо! Добър е господ. Ех, море, голям денец с малка пита, жа дойдеш ли?!
Цигарите трайно осветиха наведените бъчви. — Хм, ще дойде той, големия денец, с малка пита: не може да не дойде!
Събчо стъпка цигарата си.
— Пък одеве някои крадоха мома. Истина! Тю му и светът! Кажи и нож забий: едни гледат сватба, други брадва. Това си е, и туйто!
Малевците проточиха вратове:
— Мома ли? Виж ти! Кога бе?
— Мома. Отвлякоха я.
— Ами сега ли?
— Сега. Току-що.
Селяните се нещо сбутаха После се раздвижиха, стават един след друг. И се снизаха по тъмната стълбичка нагоре: пристягат пояси и изчезват в бялата нощ.
Старият Капанов нищо не забеляза. Стои приведен до сложената на земя табличка. Пуши и пие. Не чува, не мисли: нищо вече не чува и нищо не мисли.
Но Събчо се огледа. И бутна с показалец челото си. Брех, тия, малевците, те бъркат тези ципури — краденето на момата тази вечер, истина! Тяхна работа ще е! Намерили му времето, здраве му кажи, хе, хе!
И скочи, ококори се под носа на Дрангаза, пита го с ръце къде са щукнали малевците.
Кръчмарят залепи показалец на уста.
След малко обаче вратцата горе се отвори, надникна дългокоса глава и разля в хумбата дрезгав глас:
— Пропилявайте се, еснафи, хайде! Сврете се веднага, вдън земя, че да не ни кълнете после!
…Хм, това пък какво значеше? Сега вече дигна глава и старият Капанов. Но Дрангаза залости вратцата. Къде ще вървят обущарите в това ни едно време. По-лошо е, ако ги заловят тъкмо сега, когато навън става кой знае какво.
Очевидно, Дрангаза знаеше кое-що.
Е, негова работа!
— Дрангаз, пелин!
...........................................................................
Тресе се бялата нощ от тръби и барабани. Куршуми сякаш се сипят над къщята. Или нахлуват орди в града. Залостват се дворни и къщни врати: светват и раснат прозорци и тремове. На мести се спущат стари и прогнили кепенци, които не са спущани от много години. Е, все така е било през вековете — през всички векове!