Или не, не е било все така! Ново е сега, съвсем ново. И винаги е било ново, страшно ново, когато земята се стеле със стенещи трупове.
…На пазара сред града изви дим, разрасна се чер облак и скоро заиграха пламъци на стълпове.
Бялата нощ се нажежи, стана червена.
И тръбите на тревогата заечаха панически.
— Пожар!
Понесоха се изстрели. Зачестиха. Дигна се рев. И се удави в женски писъци:
— Господи, избиват! Избиват пак! Зверове!
...........................................................................
Малевците пълзяха край дворните зидове, снизани на вереница: — държат ниско карабините си и се озъртат.
Събираха се пред засенчени от овощака преходи и оглеждаха дворищата околовръст.
— А можеше и без пожари, бай Василе, а? Сбъркахме.
Дългокосият водеше. Сумти снишен и се извръща към огнения стълп сред града. Страшно е, безпричинно страшно. Малевците се задъхваха. И пак бяха любопитни.
— А де я булката, бай Василе, а?
Дългокосият не отговаряше. Може и да не чува: оглушителна е военната тревога.
После изведнъж стихна: секнаха тръбите и барабаните като ударени.
И сърцата забиха. Бивало е и по-страшно през войните, то се знае. Нищо. Стига да се изтръгнат сега от града, да преварят само войската!
— У-у, ще ни се пръснат сърцата. И през войните не е било толкова страшно. Защо, бай Василе, а?
— Е, стреляха ви тогава и зад гърба.
— Истина! — Така беше — хи-хи!
Нахълтаха в гъст овощак. Дългокосият почука карабината си. Малевците приклекнаха.
— Сватба!
Шумоляха стъпки. И чу се тихо:
— Пожар!
Размесиха се. После се задърлиха. Дългокосият не можеше да повярва. Тридесет души! Не, това беше лудост. Как се храни и как се придвижва такава чета?
— Ние ще се източим в Сърбия, бай Василе. Да хванем само Балкана еднъж. Не се живее вече тук…
Не се живяло вече тука… А народът къде ще се източи… И той в Сърбия! — Дългокосият гледаше изпод вежди.
— Имате ли поне оръжие?
— Де оръжие!
Тръгнали като на избор. Остава да дигнат по един слънчоглед, като ония край Огоста: — скакалци ще плашат… Пуста кюския!
„Впрочем, изборджии и ураджии!“
И се повлече дългата въреница. Вървят снишени и задъхани. По преходите дългокосият изостава и оглежда всекиго. Учители, словослагатели, счетоводители из кантори, студента…
„Чакаха манна от небето… Пуста кюския!“
Снизаните във вереницата също загледаха дългокосия. „Забъркана глава… екзалтиран тип… Е, нищо, нали помага сега!“
Да, всеки с вярата си. Иско разбираше това. И не се делеше от дългокосия. Инак, няма съмнение, бъдещето е тяхно, на Искови. Какъв смисъл има от индивидуализъм, личен морал и пр. Романтика и нищо повече. Преди всичко и над всичко класовото съзнание, да!
— А сега — само да минем еднъж голините пред Балкана, бай Василе, нали?
— После?
— Да хванем гората, думам.
— А хляб?
— Е там, който вече издържи.
— А който не издържи?
Иско обори чело. Нима и той може да жертвува току-тъй кого да било… Дългокосият го гледаше остро. Дете е той Иско. Артист. По театрите да пее и ситите да облажава. А се загрижил за тържеството на пролетариата…
— Деца сте вий, Иско, бозайничета. Всички до един.
Ще отнемат господството на царе, папи, патриарси…Ще съкрушат милитаризма… А тръгнали с голи ръце, даже без парче хляб, като на сватба…
Иско попипа оскубаната си брада. Боляха разранените му страни. Нищо. А дългокосият не беше прав, разбира се. Тръгнали били те с голи ръце, като на сватба… Не, на смърт са те тръгнали — с открити души, с пламтящи сърца! Такава е истината! И ще гинат те със скръстени ръце! Защото не оръжието ще победи. Не!
Броят ще победи, безчислеността на народните маси. Работните ръце ще победят заедно с всичко онова, което те творят — машините и богатствата.
— Класовата борба, бай Василе, не е измислица. В определен ден, в определен час пролетариатът ще дигне ръце като един човек. И стой! — ще рухне всичко.
— Без да гръмне даже ръждив пищов?
— То ли е важно? — Иско кривеше устни. — И топовете ще гърмят. Но ще победят не те.
— А в Русия, Иско?
— Е, Русия! И в Русия, и в Азия, и в Африка, че и у нас — навред, където…
Впрочем, то е дълго. Пък и не струва да спорят хора с различни гледища. Не си разбират от езика. Иско проумяваше това.
— Стига, бай Василе, да се откъсне Азия, както се откъсна Русия. Нозете на европейската хидра ще бъдат веднага подсечени. И ще секнат всички извори.