…А голините над градските лозя вече се разкриха: свищи чело далеч Средна гора. Ще запее скоро отнякъде картечница. Тя се е покатерила направо по ярищата — картечната рота — навярно. И се е залостила някъде…
— Хм, да ще сега пролетариатът да каже стой! — А, Иско?
Очите на дългокосия блеснаха, той замахна с карабината си и изви дясното рамо напред.
Пълзяха снишени, страшни.
— Да, Иско, Йехова е сътворил милиони раби, които не ще се източат заедно с вас в Сърбия. Те ще си останат по селата, из гънките на това поле. И ще ни посрещнат сега. И ще ни нахранят, и ще ни напоят — както са правили със своите верни хайдути през векове…
…Да, селата са правили това — през векове — със своите хайдути, но какъв хайдутин е Иско и какво ще търси той сега по тези села…
— Не, бай Василе, по-добре е в Балкана.
— По-добре е, разбира се. Но Балканът не се яде и не се пие.
— Иско, да се отърсиш от твоя Маркс, ще те заколя.
Иско се усмихва: очите на дългокосия го галят братски. А инак — Иско се е отърсил вече от всичко, от всичко…
— Да свърши само, бай Василе, да свърши по-скоро с тоя кучешки живот!
— Ба! — Дългокосият се обърна кипнал. Не е го срам — Иско? Сега да се отказва от живота, сега, когато Мичето…
— Ей, Иско, тя е злато! Щом ти чу името, пръпка като птичка, истина!
Ха, отщял му се животът — на Иско — сега! Той е просто глупец, недостоен глупец.
— Чуй бе, дай ми Мичето — харизвам ти целия Балкан и целия свят — ха-ха!
Иско загледа настрани. — Да му дадял Мичето… Мигар Иско я е взимал, та ще му я дава… Други взимаха Мичето… То се свърши…
„Гнусна съдба, гнусна!“
…И не й продума Иско тази вечер — не можа. Нито я целуна, нито я погали — не можа. А беше готов да умре до нозете й. Да, именно, да умре. Топеше се от желание да коленичи пред нея и да й каже: сега вече да умрем. А нищо не направи, нищо не продума, нито даже въздъхна.
„Гнусна съдба, пфу!“
— Бай Василе!
— Какво, братче?
— Една молба — молба на живот и смърт, ако се видим натясно, не ме давай жив ръцете на кръволоците…
Дългокосият сграби ръката на Иско. Това е право… А-а, това е, виж, право… Добре е намислил това Иско… Наистина, няма вече смисъл да попадне той в ръце… Кривокракият ще го одере жив… Да, жив… И то не за друго, а от ревност…
— Прав си, Иско, истина. Но не се бой. Ако войската пресече пътя ни, ти не се късай от мене, братче. Аз, щом дотрябва, ще ти тегля куршума.
И по свой ред Иско застиска широката му ръка. Хубав е Иско… Да, хубав е в самата си душа евреинът… Е, влюбен е… Затова, разбира се, хе-хе!
7.
Бели и кървави нощи — предателски бели и предателски кървави. Ето, избягала е доблестта от сърцата и душите са опръскани като ръцете на убийца. Бучат огнените стълпове на пожарището сред града, обхващат небето, задушават нощта, а камбани не бият и не се мярка никъде жив човек. Доблестта е избягала от сърцата и душите са оцапани като ръцете на убийца.
…Карабельовият дом опустяваше. Марга беше расла и остаряла в него. А ето сега: какво имаше тя вече в тоя дом? Не, трябва просто да я вземат сега за ръка и да я отведат в гробищата.
Изгубена в страшната нощ на живота, старата слугиня беше коленичила при покойната си господарка. И чупеше ръце. Да би отворила — чорбаджийката — поне едното си око — само за миг, — колкото Марга да й обади каквото знаеше за Сашко и каквото се беше случило с Мичето.
Но блъсна някой троснато вратата. Марга изхълца: тя разбра, преди да види. Младоженецът началник пристъпваше на пръсти, с насочен револвер и със страшно изкривено око. Старата слугиня се задърпа назад към покойната и се хвана о нея. Кой ли жив би могъл да й помогне и сега!
Сотир й грабчи косичника:
— Кучка ти!
От мъничкото лице на Марга останаха само две петна — две мътни очи.
Сотир я повлече. Марга знаеше защо. И не гъкна.
В дъното на коридора, до мутвака, пред широко разтворени врати се виждаше малката сватбена трапеза. Тя беше вече пуста. Дремеше до ъглеца на масата само дядо Рад.
Старецът си потри очите и очилата: не можеше да разбере. Околийският началник влачеше Марга право срещу него, като да ги е хванал в нещо. Старата слугиня, изгубила ума, пресипнало шипеше:
— Какво им съм аз крива, йо-ох!
Началникът присви врата и на дядо Рад при косичника на Марга:
— Ще кажете — вашата… — всичко ще кажете: изя-дох ви!
Старият панагюрец разбра: началникът ще ги коли. И търсеше погледа на Марга: — тя знае може би защо?
— Ка-жи ма, а-ако зна-наеш!
И Марга гъкна — ще каже!
— Те-те, натам!
Кривоокият се задави:
— Кои бяха?
— Ми-Мичето.
Сотир се раздруса като ударен.