— Ми-че-то ли? Сама ли, а? И повлече пленниците си, накъдето беше посочила Марга. Той се давеше от ярост.
— Накъде, казвай!
— Ната-ам!
— Кои бяха?
— Не-не зна-ам.
— Ставай, изя-дох те!
И Марга си намираше нозете пак.
Излязоха на двора, влязоха в овощака. И се откри трупът на Миндиля — грамаден и кървав. Марга се стъписа, нозете й се присвиха наново. Дядо Рад стоеше опулен.
Увехналите му страни се тресяха, челюстите се бяха сковани. Началникът шипеше:
— Кой го уби? Каз-вай-те!
Дядо Рад би проговорил, ако знаеше. Но Марга се заекна пак. Тя не можеше да мълчи! Езикът й беше обаче надебелял и само точеше „то-то-то“.
— Изплюй си езика, кучка! Думай, ти казвам!
— Се-сега!
— Е-е-е?
— Ка-какво?
— Кой го уби?
— Зна-зна-ам ли!
— С-с-ст! Думай: кой го уби?
— Та зна-знам ли бре: господ го е убил.
Кривоокият се стъписа. — „А-а!“ — Но ще ги научи той. Ще кажат те — охо!
Събра им ръцете, усука ги с шнура на револвера си и ги върза о дървото. После потърси сабята си, която не носеше: — ще ги накълца. Това вече разбра и Марга. Лицето й се проточи.
— Аз ще-ще-ще кажа!
А дядо Рад се отдаде на съдбата: стои смирен — търси спасителя в душата си.
Кривоокият се вторачи в него: дразнеше го смирението му. И го срита.
— Думай! На теб казвам: ти знаеш повече!
Старецът изви шия към Марга:
— Бог види. Марго, турчин е, не е наш. Кажи, ако знаеш нещо.
Тежката длан на Сотира залющи старешката буза и тя се поду.
Марга чакаше своя ред. Кривоокият изви пръсти срещу гръкляна й. И тя проговори — ясно, точно:
— Не знам нищо. Ще ме заколиш, братче, и пак не ще знам. Кое да кажа? Какво?
— Колцина бяха?
— Един.
— Лъжеш!
— Ей ми бога, само един.
— Какво ти каза? Как стана!
— Рече, Сашко е вън — господарчето ми.
Марга търсеше сълзите на очите си, но те се бяха скриви. И отговаряше — Мичето е тръгнала, разбира се, веднага е тръгнала, защо ще се двоуми? — Тук, в овощака са хлътнали, то се знае. Там, към сенника на Капанови, може да са отишли — как ще ги види Марга? Отърчала веднага кметшата и я отвела при покойната й господарка.
— Кметшата ли?
— Тя, братче. Питай я, ако не вярваш. Донесе ми и водица жената — за да дойда на себе си.
Началникът попипа челото си. Не можеше да разбере. Нито биваше да повярва.
— Ама кметшата ли?
— Тя, братче.
— Наковица?
— Наковица — същата.
Сотир пак си потърка челото. Той до днес не беше доверявал — в живота и в света — никому. Съвсем никому. Никога и за нищо. Сега това обаче надхвърляше всичко. То беше повече от допустимото. Коварство и низост! А-а! Небивало коварство! Небивала низост!
И изсвири оглушително, а после даде и револверни изстрели.
Струпа се глутница. Огледаха пробива в сенника, качиха се горе, надникнаха в Сакъзлийчина двор Вратцата бяха високи, а не се откри подвижна стълба. Нападателите са могли да отвлекат и нея, разбира се. Но те сега, след полицейския час, ще са избягали през дома на Капанови. А може и в него да са още.
Обхванаха махалата, свиха обръча и Сотир зае стрехестия дворен кладенец на обущарите, а глутницата се начугули в къщния пруст.
Е, шум, крясъци, писък… Сотир Иванов сумтеше бесен. И сгриза агентите, които довлякоха Капанката със Събчовица. Старата беше окървавена. Глупци агенти, не ще се научат да не бият по голо.
Сотир усука широките плещи на Капанката. Събчовица се запени. Крещи. Тя е в положение, но какво от това. Сотир й присви косичника до ботуша си. И потърси втората снаха на Капанови — вдовицата. Някои зашепнаха — болна била, пък и — мъж й загинал на Селиолу…
На Селиолу! И по-добре, че е загинал: не ще дотрябва сега да го коли Сотир.
— Тук я искам! Веднага!
Довлякоха и вдовицата. Но пък Капанката сега възбуя нея тя им не дава — йоо…
— Намерете мъжете ни бре — тях намерете — и с тях се разправяйте — кучета!
Аха!
Камшикът на кривоокия заплющя. И не спираше. Капанката, наново в кърви, все по се пенеше:
— Бий, куче! Бийте ни! Бийте и мъжа й! Изровете го от Селиолу и го бийте — да проумее.
Брантия! — Сотир се поколеба. Но камшикът заплющя веднага пак. Капанката вече крещеше:
— Бий, куче! Ей ти гръб: бий, мръснико! Бийте ни, избивайте ни, кръволоци, кръволоци!
— Пфу, мерзавка!
Сотир сви камшика. И сипна с език нажежени гвоздеи. Всичко живо ще бъде изтърбушено: да кажат! Деца в майки ще бъдат разчекнати: да кажат! Градът ще бъде съборен и сто педи под земята ще се копае: да кажат!
Очевидно, станало беше нещо небивало. Жените почваха да разбират. Капанката даже се сепна — забрави кървите си. Забъркали са пак някакви нейните скопосници, да ги господ убиеше! Тя се обърна към вдовицата си снаха. И тя изпружи шия през рамото й.