— Сумясай се бре, господине, началник ли си, какво си защо се нахвърляш на нас? Намери ни мъжете и тях питай!
Камшикът изплющя сега през рамото на Капанката. И ще се гаврят още с полицията — брантии! Че нали за мъжете им ги бие Сотир: нима за тях?
Изплю той пяната от устата си и заповяда да отрежат кладенчевото въже.
Ще кажат те, охо! Ще ги спуща той една по една в кладенеца и ще ги държи във водата, докато проговорят.
Навързаха жените. Очите на Капанката се избелиха: могат, кучетата, сила им е, турци са! Погледна тя трудната Събчовица и запреглъща:
— Ама какво искате бре, хора?
— Де ви са мъжете?
Жените зинаха. Това ли било? Туй, а? Тю-ю! Че да не са Капановците кокошкари — я партизани някакви — или да са потръгнали по мърсии — а? Нали е грехота да се бедят еснафи хора!
И таз добра! Чисто е челото на Капанови, така да се знае! Не са се крили те и няма да се крият никога! Млатили са ги преди в казармите, нека ги млатят пак: широк им е гърбът, обущарски е!
— Хе, ще ги крием! По кръчмите са, из хумбите: правят си адета, дотамамяват си карара — да им държи влага през седмицата по черни грижи с пусти опустял занаят — е-ех! Ха, търсете ги у Дрангаза, ей къде е! Де ще са другите, де по пръждомите — в това ни едно време!
...........................................................................
…Капанови — баща и син — бяха си дотамамили карара. Да ги водят сега. Нека! Рай ще им е и в пъкъла. Пък и — крали там някоя мома, а тях бедят, ха-ха!
Вървяха те пред глутницата и се кандилкаха. Не видяла се и намярата му… А защо тях да бедят, а?
Събчо заби нозе сред бялата нощ. Не мръдва — йо! За такъв резиллик — не! С какви очи ще гледа той после майка си, жена си… Някои крали невяста, а тях карат!
Старият скърши врат. Бива си го и Събчо! Ей че диване!
— Тука има риба работа, Събчо-о! Върви, ти думам: срещу ръжен се не рита.
Намерил Събчо време да мърка за крадена мома. Диване!
Старият обущар преплиташе нозе, но чувствуваше, че агентите са като оси. Е, от това си изкарват те хляба, то се знае. А все пак оси са сега, не са като друг път. Кучета, хе, ку-че-та!
— Нищо. Яли им въ-вълци главите. Ама д-ръ-ъж се, Събчо-о, жа ни ръфат тия кучета пак тая нощ.
— Право, тате. Което е право — право. Тю-ю! Ама рече го оня: пропилявайте се, кай, е-сна-фи! Сврете се, кай, вдъ-дън земя!
Събчо мъркаше през нос. Но агентите се навалиха.
— Кто? Когда? Скажи, чорт!
Баща и син се притиснаха един о друг, дълго се надуваха, после зареваха.
…Ще кажат те, всичко ща кажат — в казармата.
Събчо, окървавен, потръгна. И ръмжеше пак. Шушумиги такива, руски шушумиги? Тям ще каже той!
— За крадената мома им зорът, тате, само да видиш!
Старият скърши пак врат. Събчо е пиян. Умрели са ония за жени. Малко им са били по въстаналите села…
— Не жа им е до жени, Събчо-о, много са сарп нещо… Ха дано им е вече до главите.
Събчо хлъцна. И заби пак нозе. Щом не им е за крадената мома — е? Какво е то таквоз: пипнат човека, после тап-туп и хайде в казармите! Къде се намираме, а? Да не е тук Русия?
— Сто-й-ой! Бихте ни — добре. Карате ни — и то добре. А къде, а? Защо? Платихме ли ти бе, Дрангаз? Хей, Дранга-аз!
Кръчмарят отсъствуваше, агентите се зъбеха:
— Движис, чорт!
— Чорт! Няма чорт! Тука, братушка, не е Русия!
И Събчо заработи с лакти. А после страшно изрева:
— Колят ни, бе-ей!
…Навързаха ги, както му е редът. И обущарите укротяха. Не се клатушкат вече. Само старият мъркаше:
— Ц-ц, пенсиите им не достигат, пенсиите на офицерята. Да ми помниш думата, Събчо-о, пак ще си приказваме.
...........................................................................
Полковникът откри широко вратата на сватбената зала и повика с пръст Яча — прокурора. Поговориха и Ячо по свой ред махна с пръст на кметшата, на Наковица: повика я. Бай Нако се забърка това пък какво е? Той потръгна, но дадоха знак да не наближава.
Кметшата се вълнуваше, даже повиши глас била е долу, да! Намерила е слугинята Марга в черния вход, дала й е водица, да! Какво от това?
Ячо изсвири с уста. И полковникът повика часови.
— Заповядайте, госпожо, в срещната стая.
Наковица заплака.
Бай Нако изви ръце назад: какво е то таквоз съпругът на тази жена е тук най-после и е готов да отговаря.
— Моля ви се, моля ви се, г-н полковник Гнойнишки!
Полковникът се ухили. — Просто не може човек да разбере военните! Но ще ги вземе дяволът най-после!
— Моля, казвам, г-н полковник, каква е тази комедия, питам аз?
Ячо загледа кмета над очилата си. Пълен такъв и никакъв наглед — Бай Нако, — а като рече, прави се и страшен хи-хи…