Полковникът гледаше настрани.
— Нищо, бай Нако. Заставен съм — службата го изисква — да взема под стража — за момент — г-жа Софка.
Хм, наистина, човек не може да ги разбере — военните! — Устните на бай Нако побеляха. Той беше внушителен. Ще хване сякаш дребничкия полковник и ще го стопи в дебелите си ръце.
Гледай го ти!
Впрочем, скандал и какъв още! Властите взаимно се унищожават. Същинска анархия.
— Това, господа, е равносилно да арестувате мен — кмета на града! Добре, заповядайте, на разположение ви съм!
И се поклони бай Нако! Полковникът се позамисли — с пръст на едина мустак. И с пръст от другата си ръка направи знак навън. Яви се друг часови.
— Службата го изисква, г-н кмете — колкото да е неприятно, — заповядайте!
Сватбарите се втрещиха: полковникът проследи арестуваните кмет и кметша и после изви ръце назад — загледа сватбарите.
— Спокойствие, господа, седнете. Не е още удобно за разотиване. Разположете си. Ако обичате, може да ви се донесе още вино. Раз-ре-ша-вам.
Из съседната стая се чу плачливият глас на кметшата:
— Аз да съм се сговаряла с Мичето — с такава мръсница! Това е просто гнусно!
...........................................................................
Мичето лежеше върху окъсан козяк. Снагата й — лека и сочна — се гърчеше и потръпваше. До възглавието й бе коленичило непознато момиче и я тешеше:
— Успокой се, другарко, тук не може да проникне и дявол.
Мичето разбираше, че може вече да се успокои те са в скривалище, дълбоко под жилищата на живи и мъртви Но снагата й се свиваше и тръпнеше:
„Иско не ми продума. Сърди ми се. Има и право.“
Непознатата й галеше разсипаните къдри. И Мичето виждаше, че тя е с подрязани коси. Студентка ще е. Е, все едно.
„Да не помисля аз нито еднъж — нито еднъж — какво му е било на Иско през това време.“
В душата на Мичето се сплитаха оловно тежки възли. Тях не ще развърже вече никой. Никой и никога. Само един можеше това — той, един, милият, родният.
„Сашко, бате, мили батко!“
Лицето й просия. Но и веднага мъртвешки пребледня.
Да, то Марга тази вечер я полъга: „Сашко е вън — каза, чака те.“
„Господи, господи!“
Мичето се беше надигнало на козяка и блъсна сега глава о стената. Студентката се уплаши. А нямаше защо. Това у Мичето беше нерви. Малко ли е преживяла, горката. Ще мине то, всичко ще мине.
Мичето се излегна на козяка. От челото й капеха едри капки пот. Да капят. Всеки по своя път.
„Само по-скоро, господи. Да се видя еднъж при Сашка — милия, родния, едничкия.“
Да иде еднъж Мичето при брата си. Той я чака — навярно. Не може човек да умре съвсем. То би било тъй страшно!
Мичето осъзна, че Сашко не е умрял, не може да е умрял. Той я чака.
Той чака своята мила, своята поругана сестра. Чака я с кървави сълзи на очи.
Какво друго имаше Сашко на света? Само нея! Да, само нея. И още — сиромашкия народ. Целия сиромашки народ.
Тях обичаше Сашко. Тях едничко. Само тях.
„И затова го убиха те — о-о!“
Но нека. Така и трябва. Ах, така и трябва в тоя мръсен свят — мръсен!
„Само да се свърши сега и с мен, по-скоро да се свърши!“
Да се види еднъж Мичето при Сашка — светлия, милия.
Да. И ще избягат. Веднага!
В Балкана ще избягат.
„В пещерата на Въртопа! Там, да!“
Студентката лепеше мънички длани по бузите й. И на Мичето ставаше мило. Те ще избягат в Балкана, в пещерите на Въртопа. Сашко, тя и Иско. Ще се изгубят пак под сталактитните сводове, подтайнствените сталактитни сводове.
Ах, как пророчески говореше тогава Сашко?
— Послушай, сестро — говореше, — послушай легендите на стария Балкан. Нас ще избият. И много още като нас ще избият. Но ще живее легендата за равенство и братство и ще възсияе тя над стария Балкан.
…Ох, изприказаха се вече легендите. Всички легенди се изприказаха… Мичето клатеше отрицателно глава: — тя не иска вече нищо да слуша.
— Мале… мила маминке!
…Иско не й продума тази вечер… Не й продума той тази вечер нито думица…
Не, Мичето няма вече нищо да слуша: никакви легенди!
— Майко, ма! Мамичке!
И защо да я теши тази някаква студентка сега!
Никой няма право да теши Мичето: тя не позволява!
Нейното е свършено. Тя трябва да умре. Нима не съзнава това и сама!
Нека Иско знае, че…
Иско стоеше настрани, гърбом към Мичето. А зад него беше приставът — убитият.
— Иско!
Не се обърна. Сърди се. И с право. Но нали Мичето се пожертвува само за него. Само за него и за брата си!
— Иско!
Иско я погледна с мъртвешки очи. У-у!
...........................................................................
— Успокой се ма, Карабелева, ела на себе си! Какво е това от тебе, като че си човек убила.