— То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите — изклани. Свършено.
Мичето замижа пак.
Тежката длан на Сотира галеше бузите й — ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните й, тя си ги свиваше.
Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе.
А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак — и пак — и винаги!
„Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!“
Бузите на Мичето изстиваха — полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен — и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше.
…Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например.
„Аз така и ще постъпя. Навярно.“
И заиграха по ресните и пак сълзи. После потрепераха и раменете й. Дойде и може би да се хвърли от файтона. Какво има да чака наистина: защо да не свърши още сега?
Кривоокият я гледаше вече възторжен! И й се усмихна! Притисна я по-плътно до себе си. Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепере, когато пищи.
И Мичето отпадна пак на рамото му — топла и сочна.
Файтоните извиха в сляпата уличка на обущарите Капанови.
В дъното зееха — тържествено открити — стрехестите Карабельови порти. По стоборите се катереха хлапета и пред вратите гъмжеха махленки.
Пияните обущари — баща и син — бяха метнали капи на теме и се разправяха със снажната Капанка. Тя да се не меси, то не е женска работа.
— Вятър е сватбата им! Убиха сина, като яре го заклаха и насила венчават дъщерята, зам да заграбят Карабельовите богатства!
Капанката натика едно след друго мъжете в дълбокия двор и зарези вратата. Капнали и са ръцете — да ги увива — по цели седмици — в овчи кожи, а те.
— Да не сте гъкнали, че хаир няма от вас! Сврете се в хашевито и пукайте!
Не виждат, че едвам си спасиха главите, ами още ровят.
Сватбата се източи, големите Карабельови порти се затвориха, забуха военната музика на двора и съседските хлапета се накатериха по черниците!
— Празник е, сватба-а! Къде си, баба Карабелице, къде си, чорбаджийке, да поведеш хорото? Махленките запляскаха бедрата:
— Мълчете бре, хари, жената умира, ха-ха-ха!
...........................................................................
Старата тютюнджийка, Карабелица, лежеше с избелени очи в покоите си. Наяве тя слушаше сватбената музика от двора, но отпуснеше ли клепачи, виждаше мъртвец и редеше, като блъскаше празен сахан о пода:
— Внука си искам да видя, снажен, та хубав, господи! Учен и умен, най-учен и най-умен! Дайте ми го-о, доведете, ми го-о: няма да умра, докато не го видя!
Марга, слугинята, се разсърди:
— Ще го видиш — чакай! Иди го търси в дъното на Марица.
Боже господи, какво й било писано, у край време, на старата чорбаджийка! Мъчи се вече така цяла седмица, ху-ху-ху.
Марга заплака. Тя плачеше, разбира се, за младия си господар; за Сашка Карабельов: на ръце го беше отгледала, бог да го прости.
Музиката на двора заглъхна. И на сватбената трапеза в големия салон екна гласът на кума полковник: почнаха наздравиците.
Домът онемя. И при долнята трапеза, до кухнята, се дигна Миндиля — приставът.
— На нозе! Пие се наздравица за негово величество царя. Да живее, ура!
Пи и дядо Рад, панагюрецът. Пи, какво ще му е. А после отпусна очила по гърбатия си нос и зафъфла:
— Много свят се е кърдиса-ал. Клали и хлапета, декаде още на школо ходят — тц, тц! То пък защо е, а?
Миндиля, приставът, се сепна. Как защо?
— За ум. За памет. За да си окачи всеки обичка на ухото.
И засука мустак. После сне поглед на ордена си за заслуга. Той ли не знае кое за какво е!
Но дядо Рад — или е досущ изкуфял панагюрецът, или го е вече виното хванало — изтъни гърло:
— То утре ще му се чуе гласът.
Жените зинаха със залъци в уста. И Миндиля изви ръка на хълбок, готово вече. Но дядо Рад клатеше глава, като да синасаме:
— Ние си сватбу-уваме тука, а нему псета ръфат леша край Марица. Леша на кръщелника ми, казвам, на Сашка Карабельов.
Устата на Миндиля се изкривиха на усмивка:
Хей, щурак, на четмо си ме учил, току стискай си зъбите, да ги не събираш по земята!
— Ха, и таз хубава! Сашко Карабельов тютюни купува по Кърджали: вчера се получи телеграма от него. Ако се е случило с човека нещо, чева полковникът и околийският ще дигат днес сватба.
— Я не давайте на това старо куфало да пие: ей че не знае вече що брътви!
Дядо Рад дигна изтрития си калпак на теме и изпъшка:
— Знам а-аз, тачат ме на пазаря, та узнавам. То си е веке като на длан. Фанали са и него. Сашка Карабельов, заедно с другите. Фанали го и хоп — в клопката. А през денеси го спастрили. Това си е: спастрили ги! Пофали ми се сам тоя, декато ги е клал. Бръкна хе тъй е в джоба си и извади… Чудя се, какво ли ще е? Пък то кожата! Кожата от лицето му… на кръщелника ми, на Сашка Карабельов… Кожата бе, същинската, с мустачките и веждите… Одрал го е като яре, тю-ю! То пък защо е, а? То за-що-о е-е?!