Мичето леденееше.
— Другият уби пристава, другият!…
Бедната Карабелева, може и да се побърка! Да, нейното е страшно: по-добре да са я убили…
— Че какво се е случило, другарко? Хм, вързали те злодеи и се гаврили. Плюй, и толкоз, хе!
Мичето впи шепи в пръстите на студентката, поотблъсна я и я гледаше с изцъклени очи. Беше побъркана, очевидно. Шепнеше нещо, но не можеше да издаде глас. Студентката разбра: ново убийство е станало тази вечер.
— Убиха ли? — Успокой се, Карабелева… Пак ли убиха някога, а? Ох, успокой се. Много свят избиха те. А-а, кръволоци! Ела, легни, другарко.
Нека легне Карабелева. Да се успокои. Тя е измъчена — миличката. Но то ще мине. Дай боже да мине. Ех, погазиха я ония изверги, ограбиха я и я опозориха.
Пръстите на Мичето останаха впити в шепичките на студентката, тази не можете да ги освободи и почна да вика: Мичето се надигна страшна и с всичка сила блъсна пак глава о стената.
Нима тя не знае, че е погазена и опозорена!
...........................................................................
Глухо е в подземието. Глухо и мъртво. Като в гроб. И странно звучи гласът на студентката: говори сякаш изпод земята.
И Мичето съзнава, че наистина може да се побърка. Но нима е по-добре, като е в ума си. Другото е по-страшно! Ако и Сашко не й повярва, ако и той се отвърне от нея…
Но не! Сашко никога — никога Сашко Карабельов не ще се отвърне от своята — от своята родна сестра — от своята едничка родна сестра, която — която го обича — която обича само — само него в света — само него и никой друг!…
— Мале ма, мамичко!
Мичето се захлупи на очи.
— Така, другарко, поплачи си, тихичко, оттуши се. Сега спасението ни е само в поройните сълзи, Карабелева!
…Тя не е права. Студентката не е права. Мичето не може да се спаси нито със сълзи, нито с писъци, нито със самата си смърт.
Никой и нищо вече не може да спаси Мичето.
Един само той, родният, милият… А-а!
— Карабелева, другарко, моля ти се!
Мичето се надигаше — пламнала, възторжена: ще кресне на целия свят, че никога Сашко Карабельов — той един никога.
— Брат ми никога няма да се отвърне от мене! Цял свят да ме охули, той един няма да се отвърне от мен! Ни-ко-га-а!
Студентката хлъцна.
— Но, другарко, никой не се е отвърнал от теб. Нали затова те спасиха ма? Цял народ е с тебе, Карабелева!
Мичето я загледа широко опулена. Но стоеше зад нея Иско със своите кротки, със своите тъжно сини очи. Златистите му къдри пламтяха. Мичето го виждаше ясно. И се разтрепера: протегна ръце. О, той й е всичко! Тя го обича като слънцето, като луната, като целия свят. Само него обича тя. Ах, обича го, обича го по-страшно от смърт!…
— Обичам го ма — обичам го, стара майко — като бог го обичам ма-а!
— Обичай го, другарко! Нали затова те спаси той?
— Страшно-о!
Студентката държеше яко ръцете на Мичето, но това не помогна. Тази се дърпаше и изкрещя:
— Махнете я, махнете я от очите ми-и!
Капанката обаче не се махаше от очите й — старата обущарка: пляскаше бедра и ревеше:
— Дю-ю, кучка! Ние махленски ще те разкъсаме, мръсница поразна! Да лягаш с убийцата на брата си — у-у, поганка чумясала!
...........................................................................
Лежи Мичето възнак на козяка, цепи я глава, а едната й нога е отпаднала на пода. Нека да правят с нея каквото щат. Нека цял свят прави с нея каквото ще.
Студентката прибра отпадналата й нога.
— Боже мой, боже мой!
— Но няма защо да се вълнуваш вече ма, другарко, ти си спасена. Ето, огледай се: ние сме в такова скривалище, че и дяволът не може ни откри.
Мичето се оглеждаше. Студентката й стискаше ръцете.
— Земи се в шепа, другарко. Потърси волята си. Ние трябва да бъдем борци, Карабелева!
Хм, борци… не иска Мичето да бъде борец. Пък и — нищо й не е ней. Ще й мине. Марга я полъга тази вечер: каза й, че Сашко я чакал вън.
Студентката я галеше:
— Отпусни се, другарко. Съвсем се отпусни. Така. Гледай да заспиш. Ще трябва да посъбереш сили. Карабелева: път ти предстои.
Мичето се отпущаше. То Марга я полъга тази вечер, разбира се… Но няма къде тя да върви.
— Тя ме заблуди — Марга. И не се маха отпреде ми — милият, милият! Все го гледа — жив!
— Кой ма! Кой, другарко?
Мичето залута печален поглед й го спря на студентката.
— Брат ми — закланият гледам го — жи-ив!
Студентката изпищя:
— Мълчи-и ма!
А-а! С коя не е така… Стоят мъртвите живи — ден и нощ, винаги… живи пред очите ми!
— Избиха ги, другарко! Звярове, звярове! Ограбиха живота! И пусто е сега, мъртво-о!
...........................................................................
Ех, вий, бели, бели септемврийски нощи.
Мичето беше мълчала дни и нощи, страшни дни и нощи — мръсни, гнусни.