И сега проговори. Развързаха се възлите в душата й.
А малката студентка се беше захлупила на очи и плачеше. Но Мичето искаше да я чуят. Да я чуят всички. Да.
— Който е познал позора, който е изпитал мръсотата, нека чуе: те са над всичко в света!
Позорът и мръсотата са над самата вселена. О, те затъмняват месечината и минават зад слънцето.
— А-а! Но аз съм вече на чисто със света! Съвсем на чисто, съвсем!
Мичето е умила ръцете си. И не се бои вече от нищо. От нищо!
— Аз мога вече, сестро, да тръгна сега съвсем гола! Срещу всички! Сред бял ден и срещу всички — гола!
…Бедната! Бедничката! Миличката! Да, тя не е издържала тежкия си жребий. Студентката — все още разплакана — мокреше със сълзите си пухкавите ръце на Мичето. И тя се смълча. А после грабна главичката на студентката, притисна я о голото си рамо и се разтрепера като лист:
— Не ти запомних името. — Нищо. — Но да знаеш, с мен е свършено: те тази вечер убиха пристава.
— Е, убили, какво! Толкова свят се изби. — Студентката не проумяваше.
— В нашия двор — задния — в овощака — когато бяхме. — Убиха го.
— Кого ма!
— Пристава.
— Пристава? Кой? Защо?
— Когато бягахме. Убиха го. Иско и другият: те го убиха!
— Истина ли? Оня, високия пристав, който беше пожарникар преди? Него ли?
Мичето поклати глава. И в погледа на очите й замря стъкления ужас на убийца.
Студентката плесна с ръце.
— Браво!
И заходи със ситни стъпки.
— Така на тези кръволоци, та-ка-а! А-а ще ги избием до един, до един!
Те ще избият до един всичките кръволоци. Какво не извършиха те, какво само не извършиха! Ще видят сега.
Мичето сключи ръце под главата си. Гласът на студентката се отекваше глух в сводестото подземие.
То трябва да е турска баня — това подземие. Или може би е останка от римски катакомби. Все едно, разбира се. А сводът е рухнал някога… И е закърмен с препречени греди… отрупани с камъни и с пръст… Да… И може пак да рухне… Дано…
Погледът на Мичето блуждаеше по огънатите над главата й черни греди. И престана да ги вижда. То натам беше изкривената крушка в техния овощак… и приставът… стои с дигнати нагоре ръце — висок, страшен…
— У-у, страшен, у-у!
Студентката се опомни. И застиска пак ръцете на Мичето. Тя да нехае, нищо, че са убили пристава, ще трябва още много, много да се убиват.
Мичето се обърна съвсем към стената.
— Но ние трябва да сме решени на смърт, другарко Карабелева! Така и само така ние ще се покажем достойни за нашите свещени жертви.
Мичето откри лицето си. Тя е решена на смърт. Само да я изведат еднъж оттук, от тоя страшен гроб, да я изведат по-скоро.
— Кога ще дойдат те?
— Кои, другарко?
— Искови.
— Но те се изтеглиха, Карабелева. Веднага напуснаха града. Може ли инак?
Бузите на Мичето побеляха.
— Иско — Иско няма ли да дойде?
— Но как, другарко? Как може той вече да се мерне в града?
Студентката повеселя. Е, весело е да се гледа влюбен човек! Мичето й обърна мъничката глава и я питаше шепном, като дете майка си: няма ли тя вече да види Иска? Никак ли няма да го види? Никога ли? Глупавка!…
— Но нали те ще те отведат в София ма — х-ха! В София ще те доведат, Карабелева, при мен. И ще те наредя за там. Там всичко може, другарко: цяла София е с нас!
„В София!“
Мичето потрепера и отпадна като опомнена след кошмарен сън. В София! Да, в София…
В София Мичето има леля и братовчедки.
„В София! Истина!“
И ако Иско не й прости…
Той няма да й прости, разбира се!
И с право: свършено е вече между него и нея.
По-добре е даже никак вече да го не среща Мичето. И него, и другия — дългокосия.
Той също не й продума нищо тази вечер. Човек уби за нея и пак нито я погледна, нито й продума…
Мичето даже не знае името му.
Все едно. Нека никой вече да не продумва на Мичето. Никой в света. Кой би могъл да знае какво е тя преживяла? Никой. Но Мичето ще разкаже на леля си — там, в София. Всичко ще й разкаже. И само на нея, само на нея.
— Другият… кой беше?
— За кого мислиш, Карабелева?
— Другият — с Иско?
Студентката сви рамене.
— Той не е от нашите, другарко. Но няма какво, нали помагат сега.
Разбира се. Мичето обърна лице към стената. И тя вече не е от техните. Така е, разбира се. Нищо. Затова може би Иско не й продума тази вечер. Да, навярно.
„А не знае — и не помисля — Иско, — че всичко стана само за него!“
…Те се нахвърлиха на нея — и кривоокият, и полковникът, и всички, — нахвърлиха се само защото тя е залюбила евреин.
— А-а! Но него съм аз залюбила! И ще го любя! Само него и до гроб!
— Какво, другарко?