Мичето се облакъти на козяка. Гледаше съсредоточено. Беше спокойна.
— Онези се нахвърлиха на мен, другарко, само защото бях залюбила евреин. Тази е истината. Казваха ми го в очите. Мразеха ме — искаха даже да ме убият. И затова се погавриха.
Студентката се намръщи. Какво общо имат религиозните различия — и расовите — и любов някаква — с развилите се събития?
— Не, другарко Карабелева, не! Днешните злодейства и ужасите, и всичко — имат чисто класов характер.
Мъничката глава с подрязаните коси се тресеше като на жрица.
— Твоите осквернители, другарко, са се нахвърлили на теб, първо, защото си сестра на незаменимия работнически трибун Сашко Карабелев. Второ — защото си богата. И — трето — защото си хубава, да!
Мичето замижа. И потекоха й сълзи. Нима тя отричаше всичко това… макар че полковникът се закле даже пред кметшата… закле се най-кръвнишки, че ще заколи Иска… „нейния евреин“… пред самите й очи ще го заколи, ако тя и не склони да иде под венчило с кривоокия.
„Боже мой, боже мой!“
А студентката ситнеше по разровения под на скривалището и от време на време пак потрисаше главичка като жрица. Икономическия принцип, материализма, ето ключа на всичко! Експроприация, потисничество на работните маси, кръвопускане, да!
— Това е капитализмът, другарко! Кървав е произходът му — грабежи и убийства: — кървав ще бъде и краят му — катакомби от човешки кости!
…Така е, разбира се: нима Мичето не знае всичко това. Пък и — нали и го казваха направо в очите: да се венчее за кривоокия, да му роди дете, а после нека го напусне, ако ще…
— Те ми го казваха в очите… Така ме придумваше и кметшата: да се венчея, да му родя дете, за да осигури наследството, а после…
Студентката се сви и наежи като котка. Нима и кметшата — пфу!
— Председателка на женското дружество уж, еманципаторка, ха-ха-ха!
Мичето си потърка челото. Какво важеше кметшата. Сводница, какво друго. Оня беше страшен, полковникът. Зъл и студен — ввв!
— Впиха се в мен като вампири.
Мичето избели очи.
— Вампири, същи вампири. „Ще те заколим“, викаха. И биха го направили. Щяха. Биха дочакали да им родя дете и биха ме заклали от страх да не избягам… и да не разкрия всичко. Ха-хо-о-о!
Студентката се втрещи. Мичето се провикна болно, разсмя се и се разрида. Едната й нога пак се отплесна от козяка. Устните й пребеляха. И ловеше въздуха с шепите си. Ноктите й се впиваха в дланите.
— Дете искаше. Напиваше ме и дете искаше. Забиваше ножа до главата ми и ме караше да пия — дете искаше — ха-хо-о!
Ех, страшни нощи, бели и страшни септемврийски нощи!
Лежи възнак, хубава като богиня, Мичето Карабельова, сестрата на Сашко Карабельов, убития вожд на хиляден народ.
Лежи разкрачена, удавена в мръсота и срам, в страшна мръсота и срам.
Пфу!
Студентката метна назад подстриганите си коси и изви писък като усукана с камшик.
8.
Далеч в нощта — незнайно далеч и незнайно къде — тракаше картечница.
— Чия ли е?…
Стреляха небето огнени стълпове и биеха камбани, ечаха пожарникарски тръби…
А по изби и скривалища, по плевни и из обори туптяха задавени гърди — туптяха в ритъма на далечната картечница…
Да, селата са въстанали — непременно…
— А, звярове, настъпи и вашият край!
Ех, ранни възторзи, които понякога разчорлят и побелели бради. Не, хората просто не се отчайват. Особено жените. Впрочем, женски гробища няма…
Наковица, кметшата, не можеше да разбере — просто не можеше, даже никак не можеше! — ето това: в какви времена живеем ние днес?
Тя лежеше на тясно канапе, превита надве; слушаше тежките стъпки на часовоя пред вратата; гледаше широкия гръб на съпруга си и хапеше устни.
— А-а, господи! Но в какви времена живеем ние днес!
Тя се чувствуваше изхвърлена на улицата и даже сритана… То не можеше наистина да няма арестувания; кой ще отрече това? Но да се арестува кметът, да се арестува кметицата, кметшата на града! Не, наистина в какви времена живеем ние днес, а!
Бай Нако пухтеше:
— Дете ставаш, Софке, дете ставаш — пфе! Ум ще търсиш у военен — и човещина — пфе!
Работата им — на военните — е все със селските момчетии — цял живот; да ги мущруват, да им разбиват зъбите. И винаги са на открито, под слънце… Как да не им се изпържат мозъците? Вари ги, печи ги, все си са това!
— На офицера, Софке, дай му махмузи, качи го на кон и го пусни да коли: това!
Бай Нако се задъхваше от обида и гняв. Но Софка не чуваше: слушала му е партизанщините цял живот. Тя се разправяше в душата си с околийския началник, с кривоокия. Да се усъмни той в нея, даже в нея!
„Луд, съвсем луд!“