Инак беше обяснимо, то се знае: да му избегне Мичето… Мичето да му откраднат… Мичето Карабельова… след венчилото да му я откраднат…
„А-а!“
Не, Софка разбираше какво можеше да става в душата на кривоокия дявол сега. Да му отнемат Ми-че-то! Че то жена като нея се среща само в султанските хареми. За такава жена един мъж, който е мъж, може да запали света от четирите страни!
Кметшата се унесе. Хм, Сотир, околийският началник, е смятал вече навярно, че е пречупил волята на Мичето… че я е смачкал в ръцете си, както трябва, ха-ха… Пък това… такова едно нещо… не всеки може да го разбере, не… Сотир е извивал врата на Мичето, за да я коли, та така й е разкъсвал дрехите… Не, то е нещо такова, такова… И не всеки може да го разбере… А Наковица разбираше това. Даже й се услаждаше то… И чувствуваше снизхождение към кривоокия.
Той, Сотир Иванов, стоеше обаче във въображението и страшен — с избелено криво око.
„У-у, такъв ще да е той, когато коли ония.“
Да. И такъв ще да е бил той, когато е хванал слугинята Марга, та тя му е изповядала всичко.
„Мръсна слугиня! Мен да намеси тя, мен!“
Да намесят нея, кметшата, в убийството на полицейския пристав!
Побиха я тръпки. У-у! Не, Наковица почваше вече да разбира какво нещо е то да ви грабнат посред нощ, да ви хвърлят в камион и хайде към Марица…
„У-у, маминке!“
…И как е можал да повярва той, кривоокият, на една слугиня, как е можал! Пфу! Мазник, просто мазник! Да му е правила Наковица толкова добрини, да се е излъгала за него, а той… той да я скара с полковник Гнойнишки!
„С Димо да ме скара, с Димо… господи!“
Че между нея и полковника вече е свършено — свършено е: и дума да не става! След всичко това сега тя не ще иска да го види и на смъртния си час. Не, по-скоро ще се помири с кривоокия, отколкото с него. Разбира се, Сотир, началникът, е такъв-онакъв, но все пак ще вземе от дума. Той одеве е бил в умопомрачение, просто в умопомрачение. Да! Хм, да му избегне. Мичето — ха-ха-ха!… Мичето, която той е обливал — голичка — с шампанско, ха-ха-ха!
Залюляха се месата на охранената яловка. Бай Нако се сепна: хайде сега и истерика, пфе!
— Софке, засрами се, на теб казвам, стига! Помисли най-после къде сме и какво става с нас, пфе!
Софка се съвладя: изхлипваше само. Но болният смях играеше още по лицето й. Пред замижалите и очи стоеше Мичето — обливана голичка — с шампанско…
Какво не са правили и те — Софка и полковникът — из турските къщя — по цели часове, когато — когато Нако ходеше по избори…
„А-а! И ей го сега, каква я завърши с нас! Господи-и!“
Нако стоеше строго до възглавието й. И се сложи най-после на стол. Може би той трябваше още с някоя думица да затисне истериката на жена си. Но не намери такава думица. При туй и погледът му се беше заковал о върха на чепиците и не можеше да го откъсне оттам. Тц, тц, това да дочака той, това от Димо, от полковник Гнойнишки!
„Не, Софка ще заболее, непременно ще заболее, само да видиш!“
И погледна съчувствено жена си. Домиля му тя. Той си я обичаше — Нако. Е, то и всяка жена не е за изтърване, разбира се, но собствената е друго: в края на краищата тя си е все пак своя…
— Не струва, Софке, казвам ти. Хм, и ще плачеш — защо? Това е едно безобразие и нищо повече. Т-е-е ще арестуват нас, т-ее — пфе! Бе да не съм аз тук лукова глава! Още утре ще телеграфирам, където трябва!
Софка се обърна — на канапето — с дебелините си навън. Тя почваше да схваща — след плача си, — че е оглупяла. Димо да я изостави? Нея да изостави — Димчо, нейният Димчо!
„О, боже!“
То тяхното се почна фатално, просто фатално. Да. Избра се Нако депутат и се възгордя: не иска да води и нея в София. Така ли? Добре. Софка престана да яде. Ха де!
И Нако отстъпи, какви ще ги бърка, ха-ха.
А после, още с пристигането в София, първият, когото срещнаха по стълбите на хотела, той! Дребничко, стегнато, а сочно, сочно — просто кебапче, същинско кебапче, току-що снето от скарата кебапче — ха-ха!
Софка се извърна на гръб върху канапето. Димо ли да се откаже от нея?! Да го не вярваш.
„Ерген ще си умре той, ерген!“
Сприхав си е — Димо. И опак на служба. Само това, и нищо друго. Надул го е одеве кривоокият дявол и той пр-р-р, като кибритена клечка, ха-ха.
Пък и другого… Мда… Не е то малко, не е: избиха толкова свят. И как ще излязат наглава, само един бог знае…
Мда… А инак — ще му мине на Димо.
И сам ще й дойде той, на крака ще й дойде… Ще отстрани Нака и ще дойде… Друго е жена, друго — любовница… Че то Димо — за нея — се отказа даже от София! „Не ща им Софията — викаше, — искам си Софка — ха-ха!“
През войните пък — ха-ха! Струпаха му се сума ти следствени дела — все за подаръците, които изпращаше от бойното поле — килими, огледала, картини.