„Мой си е той! И аз му съм всичко, а-аз!“
...........................................................................
Бай Нако се разтревожи. Картечницата, която тракаше далеч някъде, почна да се слуша по-близо.
„Селяните са, идат!“
И потри ръце. Пък нямаше защо: дойдат ли селяните, тя се свърши…
„Капут е и с нас, и с партиите ни!“
То с партиите и без това е капут, разбира се: не щат да се слеят; шефовете са недостойни.
И ще си разиграват коня офицерята, здраве му кажи.
„Към провала вървим, катастрофа ни предстои, катастрофа!“
Не-съм-не-но! Да ти управляват военни държавата, че да цъфнеш. Ей ти Гнойнишки; през ден е на трапезата ти, толкова клюки по Софка, за него, а виж го сега.
„Ни се водят, ни се карат!“
И всичкото зло е от тях. Катастрофите — една след руга — само от тях! Че какво беше то, когато в края на краищата германците докараха своите вагони банкноти. Хии, невидяло се! Плюха на ръцете си и самите генерали! Бре тренове с тютюни, тренове с афиони, тренове със сол, със захар, със сапун. — Сред бял ден — тю! Разбра ги цял свят!
„Че тъй ли става то хей, тонковци!“
Не, това си е: военните ги не бива, просто ги не бива. Току потръгнало е сега тъй. И така ще върви. Пък дано ни господ изкара на добър край.
Бай Нако заходи със ситни стъпки край стената. И потри ръце. Лошо-добро, а все пак дано смогнат — ония в София — с войската да превият врата на селяните… Само да се успее-е-ех! На бай Нако му стига — в това разбъркано време да — да покметува само годинка още, една годинка, не повече. Най-сериозно: една годинка! Цигларницата да си уреди преди всичко. И другото, разбира се — всичко друго.
…Някой открехна вратата. И бай Нако пребледня. Но надникна Дечко — помощник-кметът.
— Тука ли сте, г-н кмете? — Ах, извинете, г-жо.
Кметшата отскочи от канапето. Бай Нако стоеше все още смутен. Помощник-кметът Дечко не беше между сватбарите тази вечер: човекът не е на чисто с военните: Прочее, какво търсеше той сега тук?
— Какво има, Дечко, а? — забърза бай Нако навън.
И схвана: друг вятър е подухнал! Дигнат беше часовият от вратата. Хм, да не е натясно градът?
— А, Дечко? Е?
— Нищо, г-н кмете: вика ви г-н полковникът.
— Полковникът ли? Хм, е? А картечницата — тая натам, дето пере? Тя чия е, а?
— Тя е нищо. Само за кураж. И да посплаши.
Помощникът сниши глас: и четата още не била догонена; нямало за всеки случай още сведения.
Бай Нако разпери ръце значи, и чета?
Да, излязла е от града чета. Същата навярно, която е отвлякла Мичето. Но тя, Мичето, не била вече с нея, скрили са я навярно по махалите някъде. Един четник се е изтървал от яра из лозята, строшил си и двата крака, та него заловили и той разкрил всичко.
— Та, значи, Карабелевата не била с тях, а! Хм, чудно!
Помощникът Дечко се усмихваше неспокойно. Не е чудно, разбира се, че четата не е повела и Карабелевата към Балкана: къде с жена! Укрили са я някъде в града. Лошото е, че кривоокият, околийският началник, пак се е разбеснял; заканвал се открито деца в майки да разплаче.
Кмет и помощник се спогледаха изпод вежди: изпитват се. После загледаха настрани. Бай Нако протри ръце:
— Тя ще се разбере до утре. Е, къде е полковникът?
— Долу, г-н кмете, при нас.
— Долу?! Защо долу?
Сватбарите били още горе, полковникът не им разрешавал да се разотидат. И с право, разбира се: нека да не се разнесе още случката из града.
Потръгнаха. Но кметът се повърна, да успокой жена си.
— Комедия, Софке, не сме вече арестувани, пфе! Ха, успокой се. Иди, ако щеш, в сватбения салон; сватбарите са още там. Но стой си по-добре тук. Мен Гнойнишки ме викал за нещо долу. Ще видя какво е и ще дойда да ти обадя. — Лежи си, пиле, лежи. И-их, каква си!
Търсеше да я целуне.
— Дай де! Сърдиш ли ми се?
Софка не се сърдеше, разбира се. Защо ще се сърди. То щом Димо вика Нака долу, минало му е, значи, и ще дойде. Веднага ще дойде.
Навън бай Нако срещна кривоокия — проточил шия като пиян. Младоженец и той — ха-ха!
„Панта с панта! На му сега булка!“
Сотир се захлупи върху кревата на Мичето. Никой да не е видял, никой да не е чул, никой да не е усетил!
„Мръсен свят, мръсен!“
И да няма кой да му помогне сега.
Сотир би крака целувал: нека му само намерят Мичето! Т.е. нека му помогнат да си я намери! Защо му е инак тя вече… След тоя срам и сама да му дойде Мичето, той я не ще… Не, стига му…
„Позор! Позор!“
Сотир натискаше лице о пуховите възглавници на Мичето. И би проплакал навярно. Но нещо подсече мъката му. То беше странно. Нещо такова се случва с човека само когато се дави. Сотир се е давил, та знаеше. Газеха Струма, водите го обърнаха и ето тогава се случи то с него: почувствува, че е разкървавил майчината си гърда…